В полите на Копрен

24 октомври 2009

След последната ми разходка до водопада Бела Вода, апетита ми за есенни снимки на водопади достигна критични стойности. Затова с познат решихме да се метнем до Копренските водопади и да ударим по някоя есенна снимка… ако въобще беше останало нещо от есенната премяна след ранно-октомврийския сняг по тези места. За щастие в ниските части есента беше в разгара си.

Още от самото начало верния пазач на хижа Копрен реши да ни съпроводи по горските пътеки. На нас пък ни хрумна да го наречем Златко Копренеца :)

Още със стигането до реката разбрахме, че ни очакват големи приключения… Докато един се крепи върху хлъзгавите камъни в реката и снима счупени мостчета…

… другият снима как първия се суети около статива. Не подозирахме, че през половината ден ще си разменяме репликите „Ще мръднеш ли маааалко натам…” и „Само да направя и тази снимка…”. Но какво да се прави, рискове на професията. За да избегнем този момент, реших да избързам малко напред. Веднъж вече опитал от кюфтенцата в раницата ми, Златко ме последва. Всъщност той водеше, а от време на време се обръщаше да провери дали го следвам.

Често заставаше по много интересен начин, но докато наглася всички настройки и пусна таймера за снимане и Златко хукваше нанякъде… Най-накрая реши, че ме е мъчил достатъчно и ме остави да направя поне една снимка, на която да не изглежда като профучаващ жълт призрак.

Доволен от това, продължих нагоре към първия водопад.

Последваха няколко кадъра от пътеката, която се изкачва покрай него…

… за да стигна до горната каскада. Не е никак лесно да се снима почти 8-метров водопад от непосредствена близост. Затова се наложи направата на 13 снимки, които след това „заших” в една голяма панорама.

Докато се отдръпна за по-различна гледна точка…

… и спътникът ми ме настигна. За наше голямо нещастие малко след него се изсипаха и цял автобус туристи. Също като нас те бяха решили да минат по малкия кръг на Копренската екопътека, но за наше успокоение, нямаха намерение да се застояват дълго на водопадите. По една бърза снимка за спомен и толкова. Докато ги изчаквахме да продължат реших да снимам плъзналите из цялата гора дъждовници.

Някъде в цялата суматоха изгубихме нашия верен другар Златко, който броени минути преди това доброволно ми позира за още една снимка.

Пазачът на водопадите

След изкачването на поредния праг пред нас се откри Ланжин скок.

Планината пази своите тайни и при опита си да го снимам от самата рекичка облак от водни капчици, носен от насрещния вятър, се нахвърли върху обектива ми… След 10 минути чакане филтъра най-накрая изсъхна и успях да го избърша с кърпичката, за да не останат замазани петна по него. Неволята ми каза да си избера позиция малко по-нагоре, където огромната скала в основата на водопада пази завет.

След това вместо да продължим по пътеката двамата плъзнахме като мънички мравчици по камъните около водопада в търсене на нови гледни точки.

Играта на водата беше невероятно красива и опияняваща.

С големи усилия се добрах и до скалата над самия водопад.

След като прекарахме няколко часа, унесени в снимането на Ланжин скок, намерихме отново пътеката и продължихме нагоре. Последва стръмно изкачване преди да излезем на тази колибка, където спряхме да похапнем.

На тази височина обаче падналия преди време сняг не беше пощадил листата. Затова прибрахме стативите и потеглихме отново през гората към местността Збег. След половин час излязохме от гората. Над нас се извисяваше връх Копрен (1964 м.)…

… а в далечината се стелеше мъгла…

… която бавно пълзеше нагоре по склоновете на планината.

Веднага разпънахме стативите, окупирахме по една скала и започнахме с панорамите.

Не след дълго стигнахме и до Збег. От там се откриваше невероятна гледка към подножието на планината.

Долу в ниското, някъде на 400 метра под нас се беше сгушила хижа Копрен.

Последва близо едночасово спускане, придружено с няколко подхлъзвания, едно падане и многобройни прескачания на повалени от ураган букови дървета. За наш късмет затворихме малкия кръг на екопътеката във възможно най-точния момент. Слънцето тъкмо се беше скрило зад връх Три чуки.

Направихме по още няколко снимки с последната останала светлина след залеза, взехме си довиждане със Златко който отново тичаше около хижата и си тръгнахме.