Тодорини кукли

21 ноември 2009

Зимата наближава и топлите слънчеви дни са към края си. Уикенда се оказа подходящо време за разходка в планината и след като сформирахме една колоритна група от планинар, няколко аматьора и двама фотографа се отправихме към връх Тодорини кукли. С изгрева на слънцето потеглихме нагоре.

Още в началото ни беше ясно, че няма как да се движим с едно темпо – все пак здравото ходене и снимането са две несъвместими неща, както се и потвърди минути по-късно. Още в първите метри започна едно разпъване на стативи, нивелиране и търсене на подходящ преден план. Групата върви напред, аз се намирам някъде по средата, а колегата, останал назад, за да хване в кадър първите лъчи, бърза да ни настигне.

Видя се, че няма как да се движим заедно и се разкъсахме на две групички от по трима.
Наближихме гората и решихме да отделим още малко време в снимане, тъй като по-нагоре трудно ще се намери нещо интересно. Първо – светлината вече няма да е подходяща и второ – златната есен отдавна си беше заминала.

Откъм с. Спанчевци (откъдето тръгнахме) върхът изглежда като две чуки. В действителност обаче чуките са четири.

В другата посока пък се вижда язовир Среченска бара, който снабдява с питейна вода Монтана и Враца.

Най-накрая се наснимахме, прибрахме стативите и продължихме. Последва двучасово катерене, придружено с разкази и много смях. На няколко места видяхме и ловци, стаили се в шубраците в очакване на дивеч. Добре, че бяхме доста шумни и се чувахме отдалеч. Че иначе лошо, ако те помислят за диво животно… По едно време стигнахме до някакво сечище, където имаше масичка и решихме да поспрем за малко.

От тук се откриваше панорамна гледка към Врачанския балкан и град Вършец.

Кратката почивка обаче се оказа почти едночасово мързелуване. Един се отдаде на снимане, друг на похапване…

… а трети пък звънна да провери дали негов познат не се намира в момента на връх Бегличка могила в отсрещния балкан, за да опитат да си сигнализират с огледалце…

Понякога си нямаме друга работа, ама какво да се прави… След като ни омръзна да стоим на това място потеглихме отново към върха, който изглеждаше измамно близо. Всъщност двете по-ниски връхчета наистина бяха близо, но до същинския връх имаше още доста път. Изкачихме се над гората, откъдето се откриваше просторна гледка на север. Въпреки, че вече беше ранен следобед и в равнината се стелеше плътна мараня, видимостта беше доста добра. На север се виждаха връх Миджур и Белоградчишкия венец, а както разбрахме по-късно, от върха се откриваше гледка до Витоша и Рила на юг и до масива на връх Ботев на изток.

С излизането от гората започнаха и храстите с червени боровинки, от които все още бяха останали, макар и леко презрели плодове.

Което означаваше и поредното забавяне… Малко след това достигнахме до една скала, от която имаше гледка към прохода Петрохан и връх Ком от другата му страна.

Което означава, че фотоапаратите отново се вадят и се снима.

Като се наснимахме и попълнихме колекцията от панорами и снимки за домашната идиотека потеглихме по старт-финалната права и след общо 6 часа от началото се озовахме на върха…

… или не съвсем. Оказа се, че предположението ми е било грешно и същинския връх всъщност е съседното хълмче. Хайде понасяме се отново и след няколкостотин метра вече сме на върха – на 1785 метра над морското равнище и почти 1200 метра над изходната точка.

Моя милост

И понеже съм си баир будала не се сдържах и както повелява традицията се качих върху пирамидката…

… откъдето щракнах общ изглед на 3 от Тодорините кукли.

През целия ден обаче нямахме късмет в снимането, защото слънцето постоянно светеше в гръб и сенките ни влизаха в кадър. Наистина беше много трудно да направиш някоя снимка на север, на която да не присъства сянката ти, особено пък когато слънцето взе да слиза ниско над хоризонта.

След като ни омръзна да снимаме от върха, решихме да седнем и да хапнем. След угощението нарамихме отново раниците и тръгнахме обратно. Минаваше 4 часа и слънцето, което клонеше към залез, обливаше околния пейзаж с невероятна светлина.

Което автоматично означаваше, че през десетина метра се спираше да се снима…

Вниманието постоянно ни беше привличано я от някое клонче или камък…

… я от някоя тревичка.

При изкачването по-ниските две връхчета се заобикалят, но сега бяхме решили да минем през тях, след което да се спуснем от другата страна, да подсечем последното и да излезем на рида в гората, по който се бяхме качили.

На предпоследното връхче отново не устояваме на светлината и извадихме фотоапаратите. Един снима пейзажа наоколо…

… друг снима как първия снима, а третия седи на една скала и ни се чуди на акъла… нужно ли е толкова превъзнасяне, чак пък стативи вадят, разни панорами правят…

Оставаха минути до залеза и тъй като знаехме, че пътя до гората няма да е приятен и не ни се щеше да разбираме какво ли е да минем по него по тъмно, прибрахме за пореден път техниката и се спуснахме надолу, където веселбата започна. Постоянен наклон от около 45 градуса, на места и повече, коварни камъни и дупки, скрити във високата трева и много хвойна. Половин час по-късно се добрахме до гората, където наклона вече беше по-малък. Ето и една снимка, само за добиване на представа за терена:

F2.8, 1/60 sec, iso1600

Малко по-късно взе да се смрачава и спътниците ми извадиха челниците. А аз като опитен планинар (напълно подходящо екипиран за планина, както личеше от снимката ми на върха) извадих една запалка с фенерче :) След известно лутане и споменаване на роднини на автора на GPS трака намерихме пътеката по която се бяхме качили. Когато стигнахме сечището, където сутринта изгубихме близо един час, решихме отново да извадим стативите за по една нощна снимка на Вършец.

След това отпрашихме с мръсна газ надолу и за около 2 часа стигнахме до колата.
Равносметката от деня: 17 километра ходене, близо 1200 м денивелация, здраво снимане, много смях и приказки, 3 падания в тъмното, загубена шапка, безценни спомени от един незабравим ден и обещанието, че ще се върна отново!

Advertisements

8 thoughts on “Тодорини кукли

  1. Много различно изглежда този релеф, от това което съм свикнала да виждам в Родопите и южните части на Централен Балкан. :-) Явно сте се позабавлявали доста. Хубаво време сте хванали, за това благородно се посмях на гетите :-) Младежа сигурно е търсел сауна-ефект :-)

    Аз си имам една сапунерчица дето съм решила да си я нося с мен когато се ходи за ходене, че иначе е много тромава работа: нито ходенето ходене, нито снимането снимане :-)

    Хубав разказ. Чакам следващия

  2. Западна Стара планина си е с уникален релеф и характер! Но това си важи за всяка планина де. Гетите, ако не се лъжа, бяха нови и да ги поразходи човека, не за друго. А иначе, сериозно ходене или не, винаги мъкна DSLR-а и статива с мен, защото никога не се знае на каква светлина ще попаднеш. Предпочитам да ми тежи малко повечко, отколкото да съжалявам, че съм изпуснал момента :) Все пак – луд умора няма, само се поти :D

  3. хаха теглото едно на ръка – то е ясно, ама си е друго да имаш с какво да компрометираш дружинката изнендващо.

  4. Точно така… да се свиква с гетите и да знаеш че в по-високата планина на първо място съм планинар и след това фотограф… в ниското вече е по-различно съотношението!!!:-)))

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s