Копрен

04.06.2010

Петък. С приятели правим планове за вечерта да поливаме взети изпити. Броени часове преди уговореното излизане ми звъни телефона. Моят приятел Краси ме пита дали искам с него и още един негов приятел да отидем да спим на палатки до хижа Копрен и на сутринта да качим и едноименния връх. Само миг колебание и веднага се съгласявам. Не съм снимал от доста време (което в моя случай е силно нездравословно), а пък в планината не съм се качвал от миналата есен. Само за 2 часа се приведох в пълно бойно снаряжение и потеглихме. Пътувайки към Балкана, гонехме някаква гръмотевична буря и предусещахме, че ще бъде интересно. Към 11 пристигнахме и се заехме да опъваме палатките по тъмно. След това хапнахме хубаво и направихме няколко опита за нощни снимки. Светлините на паркинга пред хижата обаче провалиха нещата и решихме да лягаме.

05.06.2010

Сутринта станахме рано рано, за да снимаме изгрева. Първо почервеняха облаците…

… а малко след това и върховете.

Копрен

Над Трите чуки започна да се спуска някакъв облак.

Минута по-късно облакът се беше настанил трайно, а слънчевите лъчи го оцветиха невероятно.

Ето заради тази гледка, заради тези чукари не се замислих да дойда! Хубавата светлина си отиде много бързо и се заехме с прибирането на палатките. Но преди това ударихме по няколко снимки и на тях.

Хапнахме, повъртяхме се още малко, стегнахме раниците и потеглихме. Идеята беше да минем покрай водопад Ланжин скок, по-нагоре да пресечем няколкото потока, да се изкачим на билото и оттам да атакуваме върха. Речено – сторено. Първото препятствие обаче дойде още със стигането на реката. Отдавна счупеното мостче вече беше почти отнесено.

Преминаването по него изглеждаше мисия невъзможна, тъй като отминалото преди седмица пролетно пълноводие беше направило дъските адски хлъзгави.

Докато се суетяхме как да преминем без да се намокрим реших да щракна една снимка на цъфналия здравец.

Впоследствие се заехме и с преминаването на реката. Първия мина през водата без да му мисли много. Аз и Краси обаче бяхме по-атрактивна гледка – първо газене до средата на реката, след това внимателно качване с раниците и техниката на мостчето и лазене на четири крака до края му. В началото даже си беше и пълзене! Успешно преминали без да се намокрим, потеглихме нагоре към каскадите под Ланжин с уговорката да не губим много време в снимки, за да можем да изкачим върха по-рано. Да бе, за малко да си повярваме…

Щом стигнахме водопадите им се нахвърлихме моментално. Аз като по-бърз изтичвах напред, правех няколко снимки и след като се появят останалите се втурвах към следващия, за да не си пречиме.

Е, не се бавихме чак толкова много, както предишния път, когато бяхме заедно тук, но определено изгубихме време.

Накрая се появи и Ланжин скок.

Докато ме настигнат другите двама имах време за една кратка фотосесия.

След това прибрахме стативите и поехме със стегната крачка нагоре през гората. Въпреки че вече не грееше слънце, времето беше задушно. На две места трябваше да пресичаме притоци на река Милина, където само си помислихе какви лавини падат през зимата. Най-накрая излязохме от широколистната гора край местността Равно буче и спряхме за 2 минути почивка. Малко по-нагоре видяхме една сърничка или кошута но беше твърде далеч, за да мога да я снимам. С каква лекота подксачаше наоколо, а ние как тромаво бъхтехме нагоре… Малко по-нагоре, точно преди да навлезем в една иглолистна горичка стигнахме до някаква скала. Като човек отраснал в Белоградчик не се стърпях и се качих отгоре за да снимам Копрен, който все по-упорито се забулваше в облаци.

Други пък решиха да се отдадат на кратка почивка.

Не мина много време и бяхме принудени от преследващия ни облак мушички да продължим нагоре. Излязохме над иглолистната гора и попаднахме в сандвич между два облака. Над нас стои единият и крие върха, а другият ни гони отдолу.

Според GPS-а трябваше да се изкачваме на зиг-заг нагоре по дивия и обрасъл с хвойна терен, заради големия наклон. Нооо решихме, че това не е за нас. Ние баир-будали ли сме или какво? Давай право нагоре! Отнякъде се чу една кукувица, която ни викаше „Ку-ку, ку-ку, вие сте ку-ку…”. И наистина си беше така. Заради клека и хвойната и липсата на каквато и да е пътека изкачването беше доста изморително. През 10-15 минути сядахме за кратка почивка.

А от време на време и за някоя снимка.

Най-накрая, след около час и половина гърч, стигнахме до една стара гранична застава, построена на ръба на скален венец.

При ясно време оттук има страхотна панорамна гледка, но в нашия случай се виждаше само мъгла. Тъй като бяхме огладняли сериозно решихме да хапнем набързо по нещо преди да продължим. В един момент облаците се пораздвижиха малко и под нас се откри единия лавинарник под Копрен.

Вляво се вижда как мощните лавини през зимата са разровили земята и дори са влачили надолу огромни късове скали.

Облаците бяха много динамични и пълзяха нагоре по склона, променяйки пейзажа всяка секунда.

За момент се показа и билото, привидно близо над нас.

Отпочинали за кратко, нарамихме раниците отново, готови за финалните метри жесток гърч. От снимките просто не може да се разбере колко е стръмен терена. Под самия връх има и доста скали, които трябваше да заобиколим, а на места драпахме нагоре и с ръце.

След огромни усилия, разбирайки от Краси че над поредната скала е самия връх с разрушената пирамида, усетих прилив на адреналин и като някоя побесняла офроуд машина изядох финалните метри до върха. В типичен планинарско-фотографски стил разпънах статива и си направих подобаващ автопортрет.

Като пристигнаха и останалите двама взехме да се щракаме един друг в най-различни олигофренски пози. Слънцето се опитваше да пробие през съвсем тънкия слой облаци над нас, но отдолу постоянно идваха нови и нови… Решихме да поизчакаме на върха, току-виж по някое време се открие гледката пред нас. Излегнахме се на меката трева, дори бяхме готови да заспим така. Половин час по-късно решихме да мръднем малко по билото към връх Три чуки, но след като мъглата взе да става все по-гъста се отказахме и се върнахме обратно при пирамидата. Опънахме софрата, хапнахме хубаво и тъкмо стегнахме багажа за слизане надолу, когато се появиха и първите по-едри капки дъжд. Ясноо, ще се вадят дъждобраните и ще има цирк надолу по хлъзгавата трева. Добре че дъжда не беше силен и тревата не беше толкова хлъзгава колкото очаквахме. Успяхме да стигнем безпроблемно до Равно буче. Дъждът взе, че спря и за момент дори огря слънце. Междувременно решихме, че няма да се връщаме по същия път през гората, а ще продължим надолу по билото, където в ниското ще хванем по черния път до хижа Копрен. Определено промяната на маршрута си залужаваше. На няколко места в посока югоизток се откриваха панорамни гледки.

Освен в случаите, когато под нас се настаняваше някой облак.

По-нататък видяхме и едно интересно дърво.

Странното беше, че все още беше с червени листа.

Малко по-надолу навлязохме в гората, където в началото пътеката, макар и неизползвана личеше ясно. Но не след дълго изчезна, а за капак започна да вали пороен дъжд. Естествено и този път не мина без няколко подобаващи изтърсвания в калната шума. По едно време стигнахме до връх Видичов камък, който от гората изглежда като една малко по-голяма скала. Но след като се качихме ни увиснаха ченетата. От другата страна имаше 200-метрова пропаст.

По една снимка на скалите отсреща и по една за спомен и продължихме надолу.

Вече с набити пети от дългото слизане и подобаващо мокри обувки, които на всяка крачка правят джвак-джвак, излязохме на черния път. От небето отново започна да се сипе пороен дъжд, но това вече не ни правеше впечатление. Пристигнахме на паркинга победоносно, с бодра крачка, докато от една кола ни гледаха като извънземни… хората не смееха да слязат от нея и да претичат до хижата заради дъжда. Ние пък си намерихме сушинка, преоблякохме се, хапнахме отново и потеглихме обратно за Видин.