Миджур 2010

31.07.2010

Измина се година и ето, че дойде време за традиционното изкачване на най-високия връх на Западна Стара планина – Миджур. Също както при миналогодишното ми качване, времето се очакваше да бъде хубаво. Е да, ама не съвсем… Тази година бях събрал по-голяма групичка ентусиасти и рано-рано тръгнахме нагоре. В гората беше задушно, но със стегнато темпо бързо излязохме. И тук дойде първото разочарование – върхът беше забулен в облаци. Светлината също беше кофти. Толкова ме беше яд, че освен за някоя снимка за спомен, почти не вадех фотоапарата. Добре че поне с групата беше весело! Качихме се на билото, направихме кратка почивка и отново нагоре, но вече по граничната бразда.

Тук се беше настанила трайна мъгла, която така и не се отдръпна до края на деня.

Добре че бяха граничните пирамидки, за да вадя фотоапарата от време на време…

За момент вятърът издуха облаците над нас, за да се покаже дълбокото синьо небе, ноооо… само за малко.

На върха вече вятърът беше студен и ни принуди да извадим и якетата. Опънахме софрата, хапнахме хубаво и решихме да поседим още известно време на върха, току-виж времето се оправи. Един се чудеше какво да си напише на камъчето, което ще вземе за спомен от върха…

… а друг пък правеше опити за летене… или някакви шамански танци за прогонване на мъглата, не знам…

В крайна сметка обаче мъглата упорито си стоеше над върха и след час и половина престой решихме да потегляме обратно надолу.

И отново поради липса на алтернатива снимах граничните пирамидки…

… или граничната бразда и билото, губещо се в мъглата.

По пътя надолу срещахме разпокъсани групички, тръгнали да качват върха не от заставата над Горни Лом, а от хижа Горски рай над Чупрене. Очаквах да видя Краси някъде сред тези групички и не след дълго се зададе и той. Станахме на средата на пътеката и веднага почнахме да се разпитваме един друг за новите придобивки… И като настана една размяна, едно сваляне и слагане на обективи… Много ме изкефи фиша, който толкова ми хвалеше, наистина беше лудница да снимаш с него.

От половин метър хващам и него, и единствения от компанията, който реши да ме изчака, че и краката си!

В един момент се усетихме, че вече сме създали задръстване на пътеката, та се дръпнахме встрани, ама така е като двама фотографи се съберат в планината. След като се наприказвахме, потеглихме бързо надолу, за да настигнем останалите от групата. На Козя гърбина (най-ниската част от билото) отново направихме почивка (най-вече от мързел, не от умора) и хайде пак в българско. По пътя към гората почти не спирахме защото надолу имаше „трафик” и не искахме постоянно да попадаме в „задръствания” и да изпреварваме. Нито боровинките, нито малините не ни изкушиха да отделим повече от минутка. Когато слязохме отново на черния път покрай реката, най-накрая реших да извадя статива и да го използвам. Реших да потърся някое водопадче преди да се замъкна до вилата на Милчо и Пепа (хижа Миджур) за студена бира и топла скара. След известно търсене и снимане на неособено интересни прагчета и водоскоци, точно когато се бях отказал, попаднах на това…

Малко, не много пълноводно, но красиво триметрово водопадче.

Долу ниско до водата се носеха водни пръски и ефекта беше доста освежаващ след слизането от върха.

Цялото това удоволствие, което ми доставя снимането на водопади ме накара да забравя за провалените снимки от върха и безсмисленото носене на 3 кила техника нагоре.

За финал се покатерих на единия склон, привлечен от тези симпатични цветенца.

Доволен от тези снимки прибрах всичко и отново с единствения търпящ ме докато снимам, се замъкнахме най-накрая до шумотевицата, където останалите вече ни очакваха.