Дъбравски язовир и пещера Козарника

30.10.2010

От доста време не бях излизал да снимам. Затова още щом се прибрах в петък вечерта в Белоградчик реших, че на сутринта ще отида някъде. Прогнозата беше за студена нощ и ясно слънчево утро – перфектна рецепта за снимане на брега на някой водоем. Най-близкият такъв е Дъбравския язовир, който е само на 5 км от Белоградчик. Станах рано сутринта, запалих колата и потеглих. Не след дълго вече бях на спокойния и за съжаление не толкова чист бряг.

Водната повърхност беше спокойна, а над нея се носеха леки изпарения.

Всичко на брега беше сковано в скреж.

Неприятно, но факт – на почти всички български язовири може да се намери подобна картинка.

Реших да отскоча и до близката стена. Тъй като нивото на язовира беше ниско успях да се спусна по една пътечка откъм пътя и да мина през преливника, без да се налага да заобикалям чак от другата страна на язовира.

Първите слънчеви лъчи вече огряваха отсрещния връх Ведерник.

С наближаването на изгрева утринните изпаренията се увеличаваха, а слънчевите лъчи си пробиваха път през запрашения въздух.

Отсрещния бряг все повече почервеняваше.

Най-накрая изпепеляващото слънце се показа иззад хълма.

Язовирът взе да пуши като някой минерален извор.

Тръгнах към малкото ръкавче, южно от стената.

Но пътят ми беше пресечен от един ров, който реших да не заобикалям, тъй като исках да отида и до другата страна на язовира, а времето течеше неумолимо.

Затова поех обратно към стената.

Бързо се качих в колата и тръгнах по пътя за село Дъбравка. Близо след отбивката спрях отново и тръгнах по пътеката към наблюдателната вишка.

Но тук нямаше нищо интересно за снимане, а изпаренията вече почти си бяха отишли. Затова побързах да снимам замръзналия свят наоколо преди слънчевите лъчи да разтопят всичко.

Тръгнах обратно към Белоградчик, но тъй като още не ми се прибираше реших да отскоча до Калето. Паркинга беше препълнен с камиони на снимачния екип, настанил се временно в крепостта и затова спрях малко по-нагоре пред обсерваторията и се качих до римското кале. Есента вече си отминаваше…

… а в крепостта кипеше трескава работа.

Повъртях се още малко и се прибрах. Привечер реших, че отново ми се ходи някъде и без да му мисля много отново запалих колата и тръгнах към близката пещера Козарника, в която учени наскоро откриха най-древните човешки останки в цяла Европа. Но нещо не си бях преценил времето и успях да щракна само една снимка преди слънцето да залезе.

Входът на пещерата си е големичък.

Още в самото начало е огромния изкоп, в който екипът от български и френски археолози направиха своето откритие.

По-навътре в пещерата продължава интересно оформена пътечка. Реших някой друг път да проверя накъде отива, тъй като нямах нито много време, нито някакво осветление.

Няколко последни снимки на входа отвътре и потеглих обратно към вкъщи.