Бовска Скакля

13.02.2011

Повече от месец мина, откакто излизах за последно да снимам и беше време да избърша праха от фотоапарата. Обсъдихме го с един приятел и решихме: ден – неделя, място – Бовска скакля. В уречения ден се събрахме една групичка от 6 човека на централна гара и хванахме влакчето за гара Бов. Пристигнахме към 11:30, документирахме началната точка и потеглихме към водопада.

След малко повече от километър трамбоване по асфалта стигнахме до рибарниците. Някои решиха да мързелуват по беседките, а пък аз се заех със снимане на мостчето…

… и реката под него.

Като ни омръзна дружно се понесохме нагоре по Вазовата екопътека.

Всъщност не беше чак толкова дружно – едни бързат напред, други се бавиме да оглеждаме гората наоколо в търсене на интересни неща за снимане. Не че имаше де, но толкова ме бяха сърбяха ръцете да снимам, че пуцах наред като картечар. Най-накрая, след известно мъкнене, стигнахме до долното стъпало на водопада.

Някои тръгнаха да се опитват като малки деца да чупят леда, а пък аз се карах и заплашвах да ги бия със статива, ако направят тая поразия и ми прецакат снимките.

Айде най-накрая ги усмирих като им казах, че ще ги снимам.

След това си намериха друга игра – да търкалят разни ледени буци надолу из дерето. Аз пък продължих да си снимам.

После се заехме със задачата да минем от другата страна на леда и да продължим по пътеката. Малко трудничко, малко хлъзгаво, малко адреналин (все пак под нас имаше още един 15-метров заледен праг от водопада), подпирайки се с каквото намерим (тояга, статив…) преминахме от другата страна.

Групата продължи нагоре, аз отново останах да си снимам. Една последна снимка с широкоъгълния…

… и след това извадих по-дългия да снимам ледените форми.

След като ми омръзна да вися на това място, се заех да догоня другите. Не че пътеката нагоре е кой знае колко стръмна и не че нещо се оплаквам, ама такъв зор от доста време не бях виждал… Все пак не помня от колко време не съм се разхождал сред природата, а и последния месец беше много натоварен и най-дългите ми излизания се изчерпваха с разходки до магазина. Както и да е, почти издъхнал най-накрая се изкачих отгоре на равното над скалния венец.

Отгоре се виждаше как се виеше пътечката през гората, на стотина метра под краката ми.

За съжаление нямаше много вода и водопада беше съвсем слаб. При снимките в цял план почти не се забелязва затова снимах главно горната част.

Това е около 1/4 или 1/5 от най-голямото стъпало на Скакля, заедно с две човешки фигури за мащаб.

Вече събрали се цялата група, седнахме на беседките над водопада да хапнем и отпочинем. След което потеглихме обратно надолу.

Този път се спрях да снимам мястото където каменопад е отнесъл част от парапета.

При преминаването покрай долния пад на водопада отново спрях да оглеждам ледените висулки.

Спускането от тук нататък прекарах сам по средата между двете групички. Първите бързаха прекалено много надолу, другите пък се бавеха. Изчаквайки ги имах време отново да поснимам край мостчето в началото на пътеката.

Дори имах време да налазя камъните в реката, които бяха покрити с яркозелен мъх и ме привличаха като магнит (не за друго, просто като видя зелено и се хипнотизирам).

След като окончателно прибрах статива и фотоапарата се понесохме към гарата, където хванахме влака обратно за София. След скучната зима това беше една приятна, макар и не много дълга разходка.