Приказка в бяло

03.03.2011

На 3 март сутринта се прибрах в Белоградчик за четирите почивни дни. Естествено не ме свърташе на едно място и още след като обядвах, излязох да се разходя в снега. Тъй като времето беше мрачно, реших че няма смисъл да обикалям около скалите, а по-добре ще е да се забия в някоя горичка, където ще имам по-голям шанс за хубавa снимка. Навих набързо брат ми и потеглихме нагоре към кулата.

Още с влизането в гората приказката настъпи. Всичко около нас беше бяло. Дърветата се превиваха под тежестта на снега и само щом дръпнеш някое клонче, всичкият сняг от него се изсипваше и то веднага се изправяше.

Тесничкият път не беше разчистен но имаше учудващо много следи в снега. Чак след като се прибрах се усетих, че на 3 март се прави изкачване до една частна хижичка над кулата.

Чувството да газиш до глезени (а на места и до колене) в прясно навалелия сняг и той да скърца под краката ти, а всичко наоколо да е сковано в сняг и скреж е уникално. Именно заради него обичам толкова много зимата.

Малко преди да стигнем кулата падна и мъгла. Това беше финалната подправка, която беше нужна за да превърне снежната картина наоколо наистина в приказка. И въпреки смразяващата гледка, времето беше някак меко, температурите не бяха прекалено ниски, студ не се усещаше и можеше наистина да се насладиш на момента.

В целият този бял хаос от заскрежени дървета и клонки се чудех какво да снимам. Всичко наоколо беше вълшебно, но щом вдигнех фотоапарата магията някак изчезваше…

Много ме беше яд, че снимките не можеха да пресъздадат онова усещане за нереалност, което ме изпълваше и ме караше да се чувствам като в някой сън…

Някъде тук срещнахме и една весела, леко подпиинала групичка, която слизаше надолу. Брат ми нещо реши, че не му се ходи по-нагоре и се отказа. Аз пък бях твърдо решен да продължа, надявайки се, че ще мога отново да пресъздам един кадър на кулата в мъгла. Не след дълго дойде и последния завой, а заедно с него изскочи и посрещащия знак.

Но тук дойде и разочарованието. Мъглата беше прекалено гъста във височина и от кулата нямаше и следа…

Едва след като се подмине тази сграда, се разбира че в мъглата се крие 130-метров гигант…

Така и така бях стигнал до тук, реших да се метна до върха отгоре. Тук вече беше забавно, тъй като снега беше малко над коляното, а аз бях без гети. Все пак нали бяха минали хора, та имаше някакви стъпки в снега. Далекопроводите бяха замръзнали…

… а жиците се губеха в нищото.

Още няколко последни крачки нагоре в снега и хижичката, сгушена сред заскрежените дървета, се показа.

Няколко метра встрани в неутъпкания сняг стоеше самотно и пирамидката с триангулачния знак на върха.

Повъртях се малко с надеждата, че може да се появи ветрец, да поиздуха част от мъглата и да открие кулата, но уви… Тръгнах обратно надолу с бърза крачка. Мъглата вместо да се разреди дори стана по-гъста. Всичко наоколо стана чисто бяло – отдолу сняг, отгоре мъгла. След няколко часа прекарани в тези условия вече започнаха да ми се привиждат разни цветни петна… Нищо чудно че белия баланс на фотоапарата се беше шашнал и показваше каквито си иска цветове по краищата на снимките. Слизайки надолу, мъглата постепенно остана зад гърба ми. Света наоколо отново придоби реални измерения. На няколко места спирах да снимам висулки, като ме беше яд, че постоянно валящия от самото начало лек снежец не ми даваше да сменя широкоъгълния с макрото. Но както и да е, получиха се няколко прилични снимки.

Както изглежда след пропадналите ми планове за Мальовица, това май са последните ми снежни снимки от тази зима. Но какво да се прави. Следващата, живот и здраве, се надявам да са повече :)