Скакля

Или за това как понякога късметът и каръщината вървят ръка за ръка…

24.05.11

Прибирахме се с брат ми към София след почивните дни. Преди броени часове в цяла Северозападна България се беше изсипал пороен дъжд примесен с градушка. Минавайки през Враца обърнах глава към Балкана и онемях… някъде там в далечината се показа Скакля – мощен и подивял. За тези, които не знаят – с височината си от 141 м, Скакля е най-високият водопад в България. Намира се в сухия Врачански балкан и поради тази причина е действащ само след поройни дъждове. Но точно в такива моменти, както и всички други водопади, бушува с неудържима сила. Без въобще да се замислим обърнахме колата директно към него. Спряхме до болницата и тръгнахме нагоре по пътеката. Още в началото обаче имаше препятствие – коритото на придошлата река беше пълно. След известно чудене откъде да пресечем, решихме да опитаме по един лъвски скок. Взе, че стана! На връщане обаче как щеше да се мине обратно… даже и не мислехме за това. Пътеката нагоре беше като в някоя джунгла.

Едно автопортретче…

Трябваше да се навеждаме, дори да клякаме, за да се промушим, а през цялото време върху нас се изсипваха безброй студени капчици от листата. Беше доста освежаващо в задуха след дъжда. На места личаха остатъците от падналата градушка. Щракнах набързо една снимка с телефона, че нямаше време да вадя фотоапарата.

Още малко ходене нагоре и стигнахме до…

Тук вече реката окончателно ни спря. Продължаването нагоре беше невъзможно без гумени ботуши и щеки… а дори и с тях пак не беше много сигурно. През останалото време преминаването оттук би било безпроблемно, но именно тоновете вода, които само за няколко часа превръщат Скакля от капещо поточе в бушуващо чудовище, отцепват всякакъв достъп до него… Какво да се прави, докъдето може – дотам. Извадих фотоапарата и о, ужас! Поляризационният филтър беше останал в колата. В бързината бях забравил да взема и по-дългия обектив… Добре че не бях забравил и плочката на статива, че и този номер съм го правил. Изкачих се по един сипей на една скала над реката и опънах статива.

Дори и на тази височина лекият ветрец носеше безброй пръски от буйната река. Просто нямаше накъде по-зле да отидат нещата. Всъщност имаше… свърши ми паметта, а друга карта не си носех. Затова извадих телефона, направих няколко клипчета за спомен и се признах за победен. Имах невероятен късмет, че станах свидетел на подобна сцена, но също така не бях подготвен за нея. Това обаче ме мотивира да чакам следващия подобен момент, но вече подготвен. А накрая – един кроп от последния кадър, поради липсата на по-дълъг обектив.

P.S. Ако случайно някой от Община Враца прочете това, нека се замисли за изграждането на едно дървено мостче в участъка над каптажа, където пътеката пресича реката. Да, в нормално време оттам се минава спокойно, но в нормално време водопад няма, само една висока отвесна скала!