Via Ferrata Мальовица

23.07.11 – 24.07.11

Това си беше екстремно! Дълго време се чудех кога ще започна пост с това изречение. Ето че се случи. Не съм катерач и нямам почти никакъв опит в скалното катерене, освен драпането по Белоградчишките скали. Така че, ако нямате опит като мен не ви препоръчвам да го опитвате. Особено ако имате страх от височини, какъвто успях да открия в себе си по време на това изкачване. Мамо, ако си отворила тази страница, не чети надолу! В публикацията са използвани и неавторски снимки. Благодаря на Рали и Иван за предоставянето им, както и за споделените емоции :)

Първоначалната идея беше да се качим с две палатки на Еленино езеро, където да нощуваме. Качването на Мальовица оттам можеше да се извърши вечерта по залез или след изгрева на другия ден. В началото всичко беше наред – събрахме групата и екипировката, заредихме се с храна и много вода и потеглихме. Пристигайки на ЦПШ Мальовица ни завари сиво небе. Супер, тъкмо нагоре няма да ни е жега! На хижата спряхме да направим кратка почивка с тежките раници и да хапнем. След като потеглихме отново, не успяхме да изминем и 500 метра, когато започна да ръми… Облаците не изглеждаха буреносни и затова се скрихме под една скала да изчакаме да спре и да продължим. Постояхме известно време и когато решихме, че е спряло, нарамихме раниците. Е да, ама още на втората крачка започна да си вали. Чудейки се да продължим или да се върнем, времето ни подкани към второто засилвайки дъжда. Извадихме дъждобраните и слязохме обратно при хижата, където опънахме по-голямата палатка. Оказа се, че вътре спокойно се събрахме пет човека. Времето не отиваше на добре, а на другия ден се очакваше гръмотевична буря следобяд.

Иван предложи на сутринта да пробваме via ferrata-та и взе от хижарката каски и седалки. Хапнахме, побъбрихме си и легнахме да спим под звуците на виещият навън вятър, биещият по палатката ни дъжд и течащата на два метра река. На другия ден се пооспахме малко. Когато излязохме от чувалите ни посрещна слънчево и топло време. Дълго време се чудих какво да правя – един навиваше за върха, а друг за желязната стълба. В крайна сметка реших да бъде второто.

Маршрут на via ferrata-та

Хубаво, но не знаехме откъде тръгва пътечката нагоре, а за малко изпуснахме една групичка, дето се беше запътила натам. Почудихме се малко и уж намерихме място, откъдето да издрапаме нагоре. Е да, ама това, което отдолу изглеждаше като тревичка се оказа храсталак до гърдите. Нали сме си упорити, успяхме да си пробием път и да стигнем до via ferrata-та.

Погледнах нагоре и се зачудих дали не е по-добре да се върна… Убедиха ме, че не е чак толкова страшно, колкото изглежда. Оставям ви да прецените сами от физиономията ми след първия вертикален праг.

Качвал съм се на не една или две скали с внушителна височина, но тук за пръв път изпитах страх от високото. Обяснявам си го с факта, че тук за пръв път почувствах, че разчитам единствено на двете си ръце да продължа нагоре и да не полетя в бездната. Просто на всички други места, на които съм се качвал, е имало най-много 2-3 метра до твърдата земя.

Постепенно се поокопитих, спрях да мисля за височината и започнах да се концентрирам върху самото катерене.

Веднъж почувствал се уверен, започнах да се катеря по-спокойно и да се наслаждавам на гледките назад.

Малко преди края на едно равно място реших да извадя фотоапарата и да направя някоя снимка, все пак не съм го носил само за да ми тежи в раницата.

Поглед към финалната права…

… и със сетни сили се изкачихме на върха.

Там хората, дето бяха останали да ни изчакат, ни посъветваха да се разходим до Мальовишките езера – хем били наблизо, хем после слизането през овчарския улей било по-лесно. Послушахме ги и не след дълго бяхме на най-долното от трите езера.

Слънцето светеше гадно срещу нас и след като се повъртях малко, видях че нищо няма да излезе и се присламчих на опънатата софра.

След като унищожихме един пакет бисквити, оставихме раниците и се понесохме към най-горното езеро.

Повъртяхме се малко, позяпахме Мальовица отблизо, поснимах малко пухчета…

… и обратно надолу към второто езеро, което бях пренебрегнал на качване.

Оказа се, че тук най-много се застоях да снимам. От каменна беседка на брега…

… през камъните на дъното…

… до цялостни изгледи.

След което взехме раниците от първото езеро и обратно надолу. Бързо открихме овчарския улей. Слизането по него ми се стори като песен след via ferrata-та. Улеят ни изведе на първа тераса, откъдето по познатата вече пътека запердашихме към хижата.

Там събрахме палатката, доядохме последната храна и обратно надолу към колата.

Advertisements

4 thoughts on “Via Ferrata Мальовица

  1. :-) човек ако те гледа на снимката след първото изкачаване, ще реши че ти е много лесно. Виж какъв си засмян и щастлив… А аз трябва най-накрая да престанда да бъда такъв краен педант… Аз вероятно нямаше да снимам, и ето че става ясно, че щях да загубя. Слънчево или не, снимките са добри.

    Много ми харесват пухчетатататататататататаааааааааааа

  2. „Щастливата“ усмивка на първата снимка означава „Успях! Жив съм!!!“ :D А иначе ако не пробваш няма как да разбереш дали ще стане снимката или не… чак после като ги разръчкам на компа се разбира ще може ли да се спаси нещичко както тук или са за кофата.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s