Седемте Рилски езера в лед

19.11.11

След бърза уговорка в последния момент, в събота сутринта потеглих с Ванката и Ицо към Седемте езера. Бяхме намислили да ги снимаме замръзнали, преди да падне снега и да ги скрие от поглед до следващото лято. Спряхме с колата преди лифта, нагърбихме раниците и потеглихме по баира нагоре.

След един час вече се припичахме на слънце пред новата хижа. Подкрепихме се с нещо дребно за хапване, обсъдихме плановете за снимки и се отправихме към старата хижа. Там ни посрещна една баба с розови цайси, беше мноу фьешън. Седнахме с Ванката да си бъбрим с нея, а Ицо обикаляше езерото като нервна акула… за пръв път беше тук на езерата. Когато светлината поомекна, тръгнахме към Близнака, където щяхме да чакаме залеза. Когато стигнахме до езерото, моментално се пръснахме да си избираме преден план сред многобройните ледени форми по брега.

Изщраках една камара снимки с връх Харамията, от които след това нито една не харесах. Междувременно взе че ми писна и реших да се концентрирам върху самите ледени абстракции.

Как ли не въртях и суках статива… чекнех го в най-различни положения. В един момент, без да искам натиснах спусъка на апарата, докато въртях статива и на дисплейчето излезе ето тази снимка.

Хареса ми и си я оставих. Пропуснах да спомена, че от време на време ледът издаваше странни сюрреалистични звуци. Сякаш езерото стенеше под тежестта на целият този лед. В един момент, както си стоях на няколко метра от брега и си снимах, във въздуха се разнесе поредния басов стон, последван от мигновено пропадане на леда под краката ми… Направо напълних гащите… За щастие, пропадането, което усетих беше само няколко милиметра, а когато погледнах надолу с разтуптяно сърце, видях с облекчение, че водата под краката ми беше дълбока едва няколко сантиметра.

Впоследствие минаха някакви туристи, които започнаха да къртят парчета лед и камъни от брега и да ги хвърлят навътре в езерото, за да възпроизведат собственоръчно неземните звуци. Развалиха ни пейзажа и затова се преместихме. Тръгнахме нагоре по склона, да потърсим и някоя по-висока гледна точка.

Залезът беше невзрачен. Единствено червеникво-розовите цветове на хоризонта подсказваха за наличието му. Ванката вече се беше спуснал на брега.

Реших и аз да се спусна отново в ниското. Докато стигна до брега и небето се оцвети в нежни розови тонове. Моментално си харесах интересен лед за преден план. Хоп една вертикална снимка…

Хайде и една хоризонтална…

Докато се завъртя за още една и цветовете си отидоха.

Настъпи моментът, който най-много очаквах – Синият час. Защото според мен, студените сини тонове много повече му отиват на този лед, отколкото нежните и топли цветове след залеза.

На всеки метър намирах някаква рисунка в леда, която ми се струваше интересна, и се спирах да я снимам в комбинация с Харамията.

В това време мракът бавно, но настоятелно настъпваше и всяка следваща снимка се експонираше все по-дълго. Ванката и Ицо също налазиха леда, където бях преди малко. Почти се бях отказал, когато видях едни камъни и се стрелнах моментално към тях.

След тази снимка, вече беше станало толкова тъмно, че автофокусът отказа да работи. Това беше за този ден. Прибрахме стативите (без Ицо де, неговия беше замръзнал и краката му не се събираха), палнахме челниците и се върнахме на старата хижа. Бабата се изненада като ни видя, помислила си, че няма да се върнем, въпреки че преди това и бяхме казали, че ще останем през нощта. Ицо нацепи подпалки, а Ванката запали печката, за да се посгреем. В хижата нямаше ток, тъй че хапнахме на челници. След това се наредихме около печката да си приказваме, докато догорят малкото дръвца, които ни беше дала бабата. Пренесохме в леглата. Ицо предвидливо си беше взел чувал за спане. Ние с Ванката бяхме решили, че не ни се носи, затова намъкнахме всички дрехи, които имахме и обрахме одеялата от всички легла в стаята. Полафихме си известно време, посмяхме се и накрая заспахме.

20.11.11

В шест и половина извъня алармата ми и взехме да се размърдваме. Повъртяхме се известно време, пък накрая решихме да ставаме. Както каза Ванката, хубавото на това да спиш с всичките дрехи, е че на сутринта не ти се налага да се обличаш :D Едвам си нахлузих обувките върху трите чифта термо чорапи, които бях обул. Навън вече започваше да се развиделява. Докато мина през тоалетната и Ицо вече беше налазил езерото. Бяхме решили, че тази сутрин ще се снима на Рибното, тъй като не ни се разкарваше по-надалеч по тъмно.

Следи от самолети разкъсваха небето, което буквално се беше запалило и преливаше от цветове. В далечината билото светеше, все едно е осветено от мощен червен лазер, въпреки че слънцето все още беше далеч под хоризонта.

Пързаляхме се заедно със стативите по леда като някои професионални кънкьори. Всяка пукнатина и всеки камък беше интересен за преден план и се чудех кой по-напред да избера.

Светлината взе да си отива, а аз най-накрая се преситих да снимам Харамията. Обърнах се и щракнах една снимка на хижата, преди да прибера фотоапарата и да се махна най-накрая от леда, който изсмукваше топлината от тялото ми. Бях с три чифта чорапи, а не усещах краката си от коленете надолу.

Най-накрая слънцето огря върховете наоколо, а небето стана скучно синьо. Кротнахме се и се прибрахме в хижата да хапнем. На Ицо пак му беше беше замръзнал статива… нямаше късмет човека с това железо. Поседяхме известно време, докато температурата навън се вдигне малко и се понесохме отново нагоре към езерата. Спряхме на Бъбрека да се постоплим на слънце. Там обаче станахме свидетели на нещо уникално. Езерото отново издаваше онези уникални звуци, само че доста по-ентусиазирано, отколкото предната вечер. В един момент тези звуци толкова зачестиха, че все едно се намирах по средата на престрелка с бластери от Междузвездни войни! През това време Ванката беше яхнал котките и се носеше към Окото. С Ицо решихме, че и ние ще се пробваме да издрапаме догоре. Лека-полека, избягвайки снега и леда се добрахме до езерото.

Намерихме си местенце с хубава гледка към долните езера и седнахме да й се наслаждаваме. Слънцето припичаше приятно. Междувременно по пътеката от лифта туристопотока прииждаше на вълни.

Чудех се какво да снимам докато седим на това място и реших да прасна една снимка на леда на Окото.

Точно направих тази снимка и какво да видя – двама ненормалници бяха хванали право през средата на езерото… Само на едно място да се беше пропукал леда и нямаше да остане и следа от тях…

Писна ни тук и решихме да слизаме. Междувременно в небето се бяха настанили много интересни облачета. Тъкмо като за снимка на Бъбрека.

За нула време стигнахме до хижата. Ицо се ядосваше, че ще пропуснем страхотен залез и мислено се заканваше на късмета ни. По пътя надолу към колата ни хрумна идеята да се занесем до параклиса край село Плана. Хем ни беше близо до пътя на връщане, хем щяхме да пристигнем точно навреме. Речено-сторено. Въпреки че имаше интересна светлина, всички жално гледахме към Рила и си представяхме какво ли щеше да е, ако бяхме останали за още една вечер там.

Когато светлината си замина, се прибрахме в колата и отпътувахме за София, заканвайки се както обичайно на следващия уикенд.

Advertisements

9 thoughts on “Седемте Рилски езера в лед

  1. Странно,но най много ми харесва снимката с хижата, чак ме е яд, че не съм си направил и аз такава.

  2. Супер са, Тише, мен още си ме е яд, че бях заседнал на високото по залез, но карай, за следващия път ще знам :)

  3. Хубави снимки ;)
    Само на последната църквата е кривнала. С какъв обектив е снимана ?

  4. Снимана е с токина 11-16, на 11 мм от ниска позиция и затова изглежда по този начин.

  5. Прекасни са станали! Много ми хареса снимката с обувките ;) Изгревните са станали много хубави. Аз ходих тази седмица до Мальовишките, нали са ми най близките до София. За съжаление и изгрева и залеза беше без нито един облак.

  6. От изгрева не се оплаквам, но що се отнася до залеза – няма значение какъв е. За мен по-хубави стават снимките по време на Синият час, дълго след като и последния оттенък от залеза си е отишъл :)

  7. Уникални гледки, уникални снимки. Просто нямам думи! Не че разбирам от фотография, и не искам да разбирам, важното е, че ми донесоха приятни емоции. Браво

  8. Харесвам всички произведения на Хари , запазила съм почти всичко , което излиза във Фейсбук и не само , децата ми живеят навън и така те и внучката показват колко красива е нашата страна . В деня на представяне нациите в международо училище ичползваха негови произведения и хората там бяха удивени от професионализма.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s