Неразказвани истории от 2011

Времето лети бързо и поредната година ще си замине след броени часове. От стотиците планове за снимки и разходки, които си бях наумил, осъществих една много малка част, а още по-малка успях да опиша в този блог – къде заради липса на време, къде заради скучни снимки. Затова реших сега, на края на година, да покажа какво от по-хубавите неща е останало зад кулисите и да разкажа на две на три за него.

В началото на март, докато си бях за няколко дена в Белоградчик, си спретнах една разходка в търсене на ледени водопади по скалите. За съжаление условията бяха кофти и снимките се прецакаха. В този ден обаче (поне така си мисля де) се запалих по ледените форми, след като направих една снимка, показваща суровото лице на природата – едно мъничко напъпило клонче, една мъничка форма на живот, скована в леда:

Един ден през май месец се занесох на разходка в Южен парк. Бях гледал снимки оттам и му точех зъби още от края на зимата. Всичко в парка беше свежо зелено, точно както го обичам. Повъртях се известно време около езерцата и накрая изскочи това:

В началото на юни реших да гоня един залез на Копитото. Оказа се леко тъпичък. Духаше силен вятър и един от компанията, която си бях събрал предложи да отскочиме до една беседка по-нагоре в планината, където имало гледка към София. Пристигнахме вече по тъмно, но светлините на града приятно осветяваха плуващите в небето облаци.

Към края на месеца отново събрах компанийка и си направихме кратка разходчица до язовир Пасарел. Обиколихме единия бряг, посмяхме се, правихме жабки с едни парчета от тухли… аа да, и щракнах ей това:

През юли най-накрая се сдобих с бяло обективче и уж се качих на Витоша да го пробвам, а взех че се забих на Златните мостове и си снимах с широкия. Клонящото към залез слънце приятно огряваше морените, ама все си хващах сянката в кадър… и затова реших накрая да позирам малко, взе че се получи интересно. Или поне аз си го харесвам.

Един ден от края на юли се метнахме с Ванката по Витоша. Поразходихме се първоначално из гората да търсим разни гъбки или цветя да снимаме. После се качихме на Черната скала, леле какво драпане падна по камъните… пък и хвойната преди това… ужас, ужас, а аз шматката незнайно откъде бях решил че ще ходя с маратонките… Снимките към платото отгоре не си ги харесах след това, но пък една на някаква морена (вече не помня коя беше) много ми допадна:

Помня че този ден имах ядове с новия си статив, беше му второ ползване, а му падна единия крак точно когато се готвехме да снимаме едно витошко лале… как го псувах не е истина, Ванката само ми се смееше… тъй че един съвет от мен, никога не си купувайте стативи от неизвестни марки, колкото и хубави и примамливи да изглеждат те!!! Залеза чакахме в горния край на морената, спускаща се към Златните мостове. Някакво се беше запушило обаче и си останах със снимките от обратната посока:

Към края на знойния август бях решил да се поразходя в жегите до крайния и неизвестен източен край на Белоградчишките скали. И по-точно да изкача един скален връх с формата на пирамида, наречен Бабу. Търсих какви ли не пътеки нагоре, но все стигах до някаква задънена улица. Неочаквано открих някаква стара едва личаща маркировка, реших че ще ме изведе до върха и тръгнах по нея. Както си пропрявях път из трънаците нагоре и при поредната крачка аха да стъпя и видях едно огромно свито кълбо под крака си…

Мале как си изкарах акъла… уж си мислех че не ме е страх от змии, но такава неочаквана близка среща от трети вид може да изправи косите на всеки… Постепенно се успокоих, видях че красавицата не беше агресивна и въобще не й дремеше за мен, затова й направих кратка фотосесия.

През октомври тръгнах да търся Златната есен в горите на Балкана. Да, ама уцелих пълна греда… В началото на пътеката за хижа Васил Левски имаше някакви умрели цветове, но нагоре, противно на всякаква логика, всичко стана зелено, че даже във високото, примесено и със сняг. Баси гредата! Не щеш ли на един завой изскочи едно мъничко кътче, докоснато от златната ръка на есента! Така като го гледа човек, ще реши че е било приказка, но за съжаление беше само тук, на няколко квадратни метра.

Преди броени дни се бях прибрал в Белоградчик да посрещна Коледа със семейството си – ядене, пиене, обичайните неща. На следващата вечер обаче облачната покривка изчезна и се показаха звездите. Погледнах набързо термометъра, беше около -2 градуса и реших че може и да се получи. Навлякох се с някакви по-дебели дрешки и се занесох до лятното кино да отстрелям една нощна на гъбите. След почти 2 часа на студа се получи това:

Общо взето, като изключим още няколко напълно безплодни разходки, това май беше останало от годината… Вярно, по малко трохи от няколко трапези, но тези снимчици си ги харесвам и исках да ги покажа тук в блога :) Остана само да тегля чертата и да ви припомня какво и къде съм снимал през изминалата година, ама ще бъде след няколко дена, да имам поне един разказ за новия януари, че ме чака тежка сесия…
Хайде Весело посрещане на Новата 2012 година и много успехи желая на всички!

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s