Поредната изгревно-залезна разходка по Витоша

19.02.12

С „лекинко” закъснение пиша това разказче, но по-добре късно, отколкото никога, нали така :) Нещата се развиха по обичайния начин – уговорка в последния момент (няколко часа преди лягане) и излитане с Ванката към Витоша още по тъмно. Доста се бяхме ентусиазирали, очакваха се хубави условия. Всъщност, дотолкова се бяхме наточили, че пристигнахме на хижа Бор по-рано от очакваното и се наложи малко да постоим в колата, за да не мръзнем навън в очакване на изгрева. Ванката както винаги беше екипиран до зъби и като разбра че нямам снегоходки му стана лошо… споко бее, аз съм инат, пък и се радвам на дълбокия сняг като малко дете. Даде ми едни резервни щеки и потеглихме в тъмното. Първоначалната идея беше да се качим към Камен дел, но пътеката се оказа затрупана под повече от 2 метра сняг и решихме да се придържаме по утъпкания път нагоре… който ни отведе право в една вододайна зона. Изгрева вече наближаваше, затова минахме на пръсти покрай постройката (известна като Каменното здание) и тръгнахме да си търсим позиции.

Природата наоколо беше страхотна. Дърветата, както и всичко останало, бяха покрити със скреж. Аз пък нямах търпение да си пробвам новите филтри. Първите слънчеви лъчи се показаха и облизаха близкия връх Черната скала. Картината беше невероятна.

Незнайно откъде се появиха ниски облаци и запрепускаха шеметно по небето, приятно огрявани от червените лъчи на слънцето. Обаче бяха толкова бързи, че докато композирам и наглася всичко останало и вече ми бяха избягали от кадър. Ядосах се и за да не остана капо реших ей така да щракна в посока Черни връх, където се беше заформил един лещовиден облак.

Наоколо вече се развидели, Ванката беше хванал нейде из гората и реших да последвам примера му. Всичко беше толкова тихо и спокойно… и буквално замръзнало.

В комбинация със синьото небе, което се откри, гората изглеждаше като от някоя инфрачервена фотография.

Някъде зад мен се разнесе познат звук… загледах се в клоните и не след дълго го видях – голям пъстър кълвач. Опитах се да бъда максимално тих и сложих дългия обектив. В момента обаче в който насочих фотоапарата към него и погледнах през визьора и той отлетя и… сложи началото на голямото дебнене. Отнемаше ми около 5-10 минути да го открия повторно, но случката се повтаряше отново и отново. Накрая ми омръзна и реших да изляза от гората и да потърся Ванката.

Прибрахме техниката и тръгнахме наобратно, надявайки се да се изнижем отново незабелязано покрай зданието. Обаче не се получи – там ни очакваха двама дежурни, които ни спряха. След кратък разпит успяхме да го докараме на невинни и да си тръгнем без глоби. Все пак на хората им беше пределно ясно, че не сме някакви терористи, дошли да отровят питейната вода за града. Чудейки се накъде да хванем и какво да правим до залеза, Ванката предложи да тръгнем на запад към Планинарска песен и другите хижи в района, където да хапнем по една топла супичка, пък там ще му мислим отново. И тази пътека обаче се оказа затрупана, явно никой ентусиаст преди нас не беше минавал. С известни мъки и няколко пропадания в снега от моя страна се добрахме до целта.

Седнахме, стоплихме се, ударихме по една чорбичка и по малко от нашето си ядене и хайде още на запад. Минахме покрай Кумата и се отправихме към Еделвайс. Въпреки тежкото ходене в снега, заобикалящата ни картина правеше разходката приятна. В един момент се появиха отново малки пухкави облачета гонени от вятъра и реших че това е идеалния момент за тестване на 10-стъпковия неутрален филтър. Искам само да ви предупредя, че ако мислите да купувате подобно чудо трябва да имате здрави нерви, защото оправянето на белия баланс след това е истинско изпитание. Повече от час се борих със всякакви настройки за да върна цветовете горе-долу в нормалния им вид.

На хижа Еделвайс спряхме отново за почивка, пък и да поизчакаме да дойде време за залеза. Подсилихме се отново с нещо за хапване, напълнихме термосите с чай и тръгнахме без да подозираме какво ни очакваше по-късно вечерта. Отправихме се към връх Острица, където бяхме запланували да снимаме залеза. Този път добре си бяхме направили сметките и пристигнахме съвсем навреме. Поогледахме малко терена и се захванахме да снимаме.

Тичайки наляво-надясно отново пропаднах в някаква смотана дупка и замалко да си строша една от новите играчки, добре че реагирах адекватно, та се разминах само с ударен лакът. Хоризонта обаче се изпълни с черни облаци, които блокираха приятната светлина след залеза. Пакетирахме всичко отново, палнахме челниците и тръгнахме уморени наобратно. Уж нямаше да правим толкова големи преходи както миналия път, а се оказа че бяхме минали повече от 10 километра и колата ни се намираше от другата страна на планината. Решихме да вкараме резервния план в действие и да останем да пренощуваме в някоя хижа. Единствената наблизо беше Еделвайс. Стигнахме пред вратата и въпреки че вътре светеше, се оказа заключена. Звъннахме на звънеца и хижаря излезе:
– Добър вечер.
– Добър вечер.
– Може ли да останем да спим?
– Не! Вие нали си тръгнахте към четири и половина!
– ?!? Е… да… ама снимахме на едно връхче залеза и решихме да останем да пренощуваме тук.
– Не може, не работи, печките по стаите не са запалени! – и ни тръшна вратата пред опулените лица.
Мигахме на парцали и отказвахме да осъзнаем какво се случва. Както каза после Ванката, дори не успяхме да го напсуваме адекватно! Човека нито се заинтересува, че навън вече е нощ и то през зимата, нито предложи да ни закара до нашата кола, дори не предложи поне в столовата да останем, където печката продължаваше да бумти! Умората внезапно се изпари от мен, осъзнавайки че ще трябва да бием целият път обратно до колата. Не е като да нямахме готовност и да не бяхме екипирани, но тази случка направо ни потресе… ами ако бяхме някои заблудени туристи без екипировка… Мобилизирахме се и потеглихме наобратно. По едно време Ванката се свърза с баща си и му разказа какво ни се случи. Разбрахме се да слезем към Златните мостове, където човека ни чакаше и ни хвърли до хижа Бор, да приберем колата. В крайна сметка отново навъртяхме 20 км в дълбокия сняг с общо 1000 метра изкачване, въпреки че не мислехме и този път да го правим. Останахме и с горчивия опит да не разчитаме на хижи през зимата във Витоша. От над 40 хижи в цялата планина, сигурно само 1-2 работеха като такива.