Черна гора – част I

Ден 1

Лятото неусетно отминава и настъпи време за традиционната семейна екскурзия. Тази година решихме да се разходим зад граница и по специално – до Черна гора. Рано сутринта в 6 часа вече бяхме на крак. Обичайната проверка преди тръгване, да сме сигурни че не сме забравили нещо и хайде към границата. Както обикновено се оказа, че все пак сме забравили нещо – храната за из път. Но вече беше късно да се връщаме.Отначало пътуването беше скучно, нямаше нищо кой знае какво за гледане или пък снимане. Спряхме все пак в едно селце, за да снимам една църква.

Пътувайки през Сърбия ни направи впечатление колко много разпръснати селца има по пътя. Тъкмо излезеш от едното и 50 метра по-нататък е табелата за начало на следващото. Като отбележим и факта, че целия път до Парачин беше в ремонт, може да отчетем, че пътуването беше доста бавно. Тази година за пръв път пътувахме с навигатор и не се налагаше постоянно да следя в картата дали сме на прав път. Въпреки че от време на време го правех, все пак не може да се има 100%-ово доверие на машинката.

По обяд спряхме в едно крайпътно заведение близо до Кралево да хапнем. Не мога да не похваля за пореден път сърбите, че са майстори на скарата. Ако някой от вас реши да ходи в Сърбия, горещо му препоръчвам да опита от националния специалитет (не, не плескавицата, не познахте) – бела вешалица. Огромно парче чисто свинско месо, приготвено по неповторим начин. А, и да не пропусна да предупредя – порциите им са си големички! Та, хапнахме ние хубаво и потеглихме отново. Не след дълго започна и интересната част. ГКПП-то на границата с Черна гора е разположено на невероятно място в едно тясно дефиле. Пътят нататък минава през поредица от мостове и тунели, придружени от красиви гледки.

Минава се през дефилета по поречията на реките Лим и Тара. Но най-интересното беше след Колашин в посока Подгорица – Морачка клисура. За съжаление трафика беше огромен и нямаше възможност да спрем за една снимка, затова ще се опитам да ви го опиша. Представете си магията на 300-метровите скали на Триградското ждрело, съчетани с дължината на Искърското дефиле… Представихте ли си го? Малко трудно, а? Няма значение, дори и да сте успели, пак няма да може да се сравнява с това чудо, наречено Морачка клисура! Определено някой ден ще се върна на това място специално заради снимките.
Някъде към края на Подгорица ни хвана залеза. В небето имаше невероятни облаци, които постепенно започваха да се запалват. Вътрешно скърцах със зъби, че изпускам този невероятен момент. Цветовете в небето обаче се задържаха необичайно дълго време. Стигнахме брега на Шкодренското езеро, точно в момента, в който облаците грееха в невероятно бонбонено розово. Неразбирателство в комуникацията с баща ми беше причината да пропуснем отбивката преди моста. Ядосах се и вдигнах ръце, мислейки си че съм изпуснал своя шанс. Добре че и баща ми си е твърдоглав и в края на моста обърна „леко” неправилно (блокирайки за момент цялото движение) и даде мръсна газ обратно към началото на моста. Аз през това време се бях обърнал назад и ровех в багажника за държача и филтрите. Спряхме на отбивката и се изстрелях като светкавица навън. Претичах между трафика без да се оглеждам, прескочих ЖП линията и се заредих на позиция. Цветовете тъкмо догаряха, но въпреки това бяха все още достатъчно атрактивни, което в комбинация със стръмните брегове, придаде на езерото уникална атмосфера, все едно снимах залеза в някой норвежки фиорд.

Вече спокоен, че съм хванал залеза се качих обратно в колата и газ към крайбрежието. Въпреки че първата ми среща с него беше в пълна тъмница, останах с впечатлението, че сякаш пътуваме не по Адриатика, а някъде по Ривиерата. Всичко беше застроено и светеше, но беше направено някак си със стил, а не като по нашето Черноморие. Задръстването около Будва обаче си беше точно като в Слънчев бряг. Бързо се ориентирахме към хотелчето, което бяхме резервирали и се приготвихме за сън след дългото пътуване. Разстоянието от България не е чак толкова огромно като километри, но целия път минава в завои, през повечето време ограничението е 60 и като цяло се пътува бавно. Първоначално бяхме предвидили да преспим по пътя някъде около Колашин, но навигацията ни подведе, че ще стигнем до Будва по-бързо, отколкото се оказа.

Ден 2

Бяхме навили телефоните да ни събудят раничко, но аз успях да се събудя дори по-рано. Набързо намерихме закуски да хапнем и хайде към плажа. Голямата изненада беше (всъщност не беше изненада, просто бях забравил а тази малка подробност), че тук по плажовете няма пясък, а дребни заоблени камъчета. Е, някои не бяха съвсем дребни. Да не кажа, че на някои места дори си бяха едрички. Другото откритие беше, че учебниците по география наистина не лъжат и водата тук е доста по-солена отколкото в Черно море. Толкова солена, че ако случайно ти попадне малко в окото започва да щипе доста гадно. Също така във водата плуваха някакви малки копеленца (не успях да разбера какви точно), които от време на време ме пощипваха по краката (ох, тук леко прозвучах като някоя натокана мадама :D).

В стария град в Будва има 2 църкви, разположени точно една до друга – една ортодоксална и една католическа.

По едно време реших да си събирам от готините камъчета по плажа, току виж някой ден реша да си гледам аквариум с рибки :) Впоследствие събрах толкова много, че ако ме бяха спрели на митницата, сигурно щяха да ме обвинят в кражба на местната природа :D След плажа и обяда починахме час-два и се отправихме към Будва.

Старият град се оказа много интересно местенце, но не бяхме предвидили, че ще ни трябва повече време, за да го разгледаме като хората. Уличките вътре са страшно тесни и вървейки по тях човек се чувства като в някакъв лабиринт. Обиколихме набързо цитаделата, а след това и самото градче по крепостната стена.

Часът на залеза вече настъпваше и побързах към прочутия плаж Могрен. Представлява малка плажна ивица между скалите, недостъпна откъм сушата. Единственият достъп е по интересна пътечка, лъкатушеща между скалите и морето. Оказа се обаче страшно претъпкана. Неочаквано точно преди самия плаж изникна метална решетка. От другата страна имаше човек, който каза, че вече е затворено. Вход не се плащаше и ми стана чудно за какво въобще са я сложили там. Реших да го оставя за утре сутринта и тръгнах обратно да снимам някъде от пътечката. Чудех се как да сложа статива, така че да не го отнесе някой от тълпата. Едвам успях да прасна една снимка без човешко присъствие.

Ден 3

Станах още по тъмно с нагласата да отида да снимам отново онази пътечка към плажа Могрен. В Будва учудващо по улиците щъкаха насам-натам разни снощни хора. Докато чакахме да отключат металната решетка за плажа се опитах да снимам нещо по скалите. Това което предните дни си помислих че е някакъв боклук по филтрите се оказа някакъв гаден косъм, незнайно как попаднал пред матрицата. Уж предната вечер я продухах, но се оказа че той упорито си седеше там. С мъка се наложи да оперирам в полеви условия, ако исках все пак да направя някаква снимка. С триста зора успях да я извадя тая гадост и продължих да снимам. Като новак в снимането на морски пейзажи вълните постоянно ми правеха мизерии. Само ядове, баси! Е, поне си намерих късметче 50 евроцента на една от скалите.

Синият час. Любимо време от денонощието. Наоколо е тихо, няма жива душа. Единствено лекото вълнение на морето подсказва, че времето все пак не е спряло.

По едно време дойде пича от плажа и отключи решетката. Оказа се че този плаж е с пясък (вярно едричък, но все пак пясък), може би единствения такъв в района. Ето защо била тази решетка… Плажчето е разделено на две части от скали, през които минава малка пътечка. На едно място се наложи да се събуя бос и да преджапам през водата. Тъкмо се нагласих да снимам мостчето до дупката в скалите, когато от нея изскочи някакъв дядка с купа развалена салата и я изхвърли в прибоя… М*ма ти д*ба п*дал смотан, така ли се хвърлят боклуци в морето бе! На всичкото отгоре ми съсипа и снимката… Разходих се до другия край на плажчето, но слънцето напече твърде силно и реших да се връщам.

След успешната борба по премахването на боклука от фотоапарата успях да хвана първите лъчи, огряващи брега.

В началото на пътечката, където е статуята на разчекнатата девойка брат ми поиска да му направя снимка. Преди това обаче позяпахме една друга девойка дето се опитваше да се разчекне в същата поза като статуята… бая погледи събра. Дойде и нашия ред и тъкмо когато щракнах снимка за спомен на братото чух трясък. Малко по-силен порив на вятъра вдигна паянтовото му стативче като перце във въздуха и го метна 2 метра по-надолу в морето :D После няколко дена му лепнеше от солта…

Разчекнатото девойче. Голяма забележителност се оказа, всеки турист си правеше поне 10-минутна фотосесия със статуята.

Направих отново бърза обиколка на стария град. Този път уличките бяха пусти, но въпреки това не успях да направя свястна снимка. Оказа се изключително трудно. Когато се прибрах реших, че не ми се ходи на плаж и полегнах да си доспя. Следобед решихме да се разходим до Свети Стефан. Когато пристигнахме на място обаче ни поляха със студена водица като ни казаха, че острова е затворен хотелски комплекс и не можем да влезем. Точно до острова пък плажа е платен и струва 50 евро.

За сметка на това обаче чадърите не са нагъцкани като цигани в москвич. Личеше си че тук е богаташката част на Черногорското крайбрежие. Тръгнахме по пътечката към съседния плаж. Тя се качва високо на скалите, откъдето се открива готина гледка към островчето.

Водата имаше убийствен тюркоазен цвят и беше кристално чиста! На няколко пъти ми идваше да скоча, толкова беше готино.

По едно време както си снимах до мен се появи една мацка с лентово Nikon-че F-301. Еех, има си чар в това да снимаш на лента, но някак си не е за мен, нали съм дете на цифровата ера. Когато се върнахме на онзи скъпия плаж реших все пак да стъпя на него и да снимам островчето от прибоя. Уж гледах да снимам близо до вълните, но щом след това нямах пръски по филтъра, явно не е било достатъчно близо :D

Решихме да отидем още по на юг, за да потърсим още гледки към морето. На една отбивка спряхме да снимам две скалисти островчета. Слънцето вече беше доста ниско и ги осветяваше много приятно.

В един момент слънцето почервеня като домат и се скри в океана. Отбихме се набързо до плажа на близкото градче Петровац да погледнем островчетата и оттам и кръгом към Свети Стефан.

От пътя се откриваха невероятни гледки. Небето беше запрашено и без нито едно облаче, но за сметка на това преливаше от цветове. Явно все пак чашата беше наполовина пълна, а не наполовина празна :)

Тръгнахме отново по тесните улички на Свети Стефан да търсим мястото, което си бях набелязал предварително. Уличките в това градче са адски тесни и стръмни и заради многото безразборно паркирали коли трафика едва едва се точи. Намерихме мястото и застанах на позиция.

Мракът бързо настъпи и в главата ми веднага се настани идеята да снимам островчето по време на Синия час, огряно от лунна светлина… ееех, мечти… може би някой друг път, сега с това новолуние нямаше шанс… Стана тъмно и тръгнахме да се прибираме. Над града отново се откри готина гледка към островчето и съответно пак спряхме. Малко рисковано бях застанал над мантинелата – с единия крак на ръба на 10-метровата стена, а с другия на ограничителната линия на пътното платно. Имах чувството че минаващите автобуси ще ме отнесат, тъй като минаваха буквално на сантиметри от мен, но снимката си заслужаваше риска! Чак сега вече окончателно си тръгнахме, правейки планове за утрешния ден.

Черна гора – част II
Черна гора – част III

Advertisements

2 thoughts on “Черна гора – част I

  1. Както винаги страхотни снимки и свежи коментари.

  2. Много интересен разказ и невероятни снимки. Чакаме следващите части!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s