Черна гора – част II

Ден 4

Тази сутрин пропуснахме изгрева. Идеята беше да се наспим, за да сме свежи за следобедната разходка. Пък и съдейки по времето едва ли щеше да се различава особено от предния… На сутрешния плаж реших да пробвам евтиния шнорхел, който си бях взел. Още на второто потапяне се нагълтах сериозно с вода и се отказах. Реших да разчитам само на очилата и белите си дробове. Още на десетина метра от брега дъното ставаше много интересно, но снимането под вода се оказа изключително трудно. Гмурках се на дъното и в момента, в който се опитвах да замръзна и да снимам нещо, започвах да изплувам… Явно главата ми не е чак толкова пълна, колкото си мислех и действаше като шамандура :D По едно време видях едни рибки и тръгнах да ги гоня, но не успях да ги снимам като хората. Явно си трябва водолазно оборудване, а специално за мен и някакви тежести за баласт :D

Я да видим кой ще открие рибката на тази снимка :)

На брега отново си ровех като 5-годишно лапе и си събирах камъчета. След като обядвахме потеглихме към Цетинье – старата столица на Черна гора. След Будва пътя рязко тръгна да се катери нагоре по склоновете на планината. От завоите се откриваха невероятни гледки към залива и островчетата. Жалко че слънцето светеше насреща и не ставаше за снимане. Планът беше да разгледаме двореца и манастира от XV век в Цетинье. Но не знаехме къде точно се намират. Спряхме да попитаме една руса мацка за посоката. „Я вози заставу” каза тя и се отдалечи от учудените ни погледи. След 20-ина метра спря, седна в една стара и раздрънкана Zastava Yugo и потегли с мръсна газ. Без много да му мислим тръгнахме след нея. На един светофар на главната мина на червено и ни направи недвусмислен знак “давайте, давайте”. Малко попретръпнахме, но я последвахме. Заведе ни до манастира, показа ни къде се намира двореца, благодарихме ѝ и отпраши нанякъде. Не останах особено впечатлен и от двете забележителности. Вниманието ми обаче беше привлечено от огромен релефен макет на Черна гора в резиденцията на Петър I Негош, наречена „Билярда”.

Дълбоката следа на преден план вдясно е каньона на река Тара, който е вторият най-голям каньон в света.

Макетът е направен в началото на миналия век от австрийците по време на окупацията. След като разгледахме набързо Цетинье поехме към Ловчен. Ловчен е името на планина и национален парк. Пътят стана много тесен и започна да вие през едни завои. Релефа много ми напомни за Врачанския балкан – безброй трудно проходими хълмчета, осеяни с варовикови скали, камънаци и драки.

В далечината се виждаха двата най-високи върха – Щировник и Езерски връх. Нашата дестинация беше втория, където се намираше мавзолея на Негош. Доколкото научих самият Негош е избрал върха за място на гроба си и още приживе построява там малък параклис. По стечение на обстоятелствата, първо е погребан в Цетинския манастир, няколко години по-късно останките му биват преместени в Ловчен, по време на окупацията отново са върнати в Цетинье, а след окупацията – пак в планината… От паркинга нагоре водеха малко над 450 стъпала (по приблизителни сметки, въпреки че накрая ми писна и им изгубих точната бройка…), по-голямата част от които минаваха през тунел в скалата. Вътре в мавзолея се намираше 4-метрова гранитна скулптура на Негош, а по стъпала надолу можеше да се стигне и до криптата със саркофага.

Разгледах го набързо, след което тръгнах по пътечката след мавзолея, водеща до една кръгла панорамна площадка със страхотна гледка. Маранята и дима от пожарите (по това време в страната бушуваха много пожари и навсякъде се стелеше дим от тях) обаче бяха отвратителни и провалиха всякакви опити за снимки.

Решихме да не се връщаме по същия път, а да хванем към Котор, тъй като според картата разстоянието беше еднакво. В началото този път се оказа някакво еднолентово пътченце, но за сметка на това беше с перфектна настилка. В един момент от него се открива невероятна гледка към Бока Которска (Которския залив). За момент се почувствах сякаш се намирам на прочутата скала Прейкестолен в Норвегия… Вече май стана досадно да се оплаквам че слънцето беше в кофти положение и не ставаше за снимки… Оттук пътят започна да спуска надолу през невероятни серпентини. На доста от завоите имаше отбивки, пълни с коли, спрели да се насладят на гледката. Слънцето най-накрая започна да се скрива в плътната мараня над хоризонта. Спряхме на един от обратните завои, където имаше малка пътечка встрани от пътя и си казах „Това е мястото!”.

Реших, че ще постоим тук час-два за да пробвам и някоя нощна снимка. Майка ми малко се поизнерви, но бях непреклонен. Започна да се стъмва, светлините на града светнаха, а в небето все още стоеше заревото от залеза. Един път и маранята да помогне с нещо. Пробвах разни общи, накрая се помъчих и с теле-то да извадя нещо и най-накрая когато стана вече прекалено тъмно се отказах.

Запалихме и си тръгнахме доволни. Дори без снимките, самите гледки си заслужаваха напълно висенето!

Ден 5

Обичайната сутрин – на плажа събирах шарени камъчета (луд на шарено се радва :D), а във водата правих поредните опити за подводни снимки. Следобед тръгнахме към Бока Которска. Решихме да започнем от далечния край на залива. В Рисан нямаше нищо интересно. Разгледахме един манастир, но не беше нищо особено. След това се върнахме в Пераст.

Решихме че задължително трябва да отидем до двете островчета с църквите. Бързо намерихме човек с една малка лодка да ни закара.

Принципно има и опция да се наеме кану и човек да гребе до там, но майка ми беше твърдо против. Оказа се че едното островче е затворено и трябваше да се задоволим само с другото. Поне направихме кръгче около първото да го огледаме от всички страни. След това човека ни остави на другото и каза, че ще се върне след половин час.

На островчето обаче беше спрял и един голям пътнически кораб с група руснаци. Ей, много руснаци, много нещо, няколко дена обикаляме и те бяха навсякъде! Изчаках ги да си тръгнат, за да се открие гледка и към другото островче, за да го щракна.

Гледката към Пераст и залива също беше много готина. Водата беше уникално синя, а планините се извисяваха величествено отзад. Точно след половин час нашия човек дойде да ни вземе, направо разцепи секундата.След приятната разходка с лодка се насочихме към католическата църква в центъра на градчето.

Реших да се кача в камбанарията да погледна как е отгоре. Качването с раницата на гърба беше голямо предизвикателство, тъй като вътре беше изключително тясно. На места едва ли не ми се налагаше да пълзя, за да продължа нагоре. Гледката обаче си заслужаваше. След като слязох хванах по стъпалцата и стръмните улички нагоре към околовръстния път, където имаше готина гледка към камбанарията и залива. Слънцето обаче светеше срещу мен и провали замисъла. След като приключихме тук отпрашихме обратно към Котор.

Ако мога да опиша мястото с две думи, те ще са „Ебати крепостта!”. Минахме транзит по тесните улички на стария град и право нагоре покрай стената към върха на крепостта. Стъпалата се оказаха безкрайни! Ама наистина! Буквално! Те просто нямаха край! Качвах се, качвах се, а когато се обърнех назад разбирах, че почти нищо не съм качил. Малко над църквата намерих една хубава позиция и спрях да я снимам.

За по-добър изглед се покатерих по един сипей встрани от пътеката. Хората ме позагледаха и когато разпънах статива едни руснаци взеха да ме коментират – „профессиональный, профессиональный!”.

Така и не реших, хоризонтална или вертикална стои по-добре…

Продължих след това нагоре по стъпалата, когато изведнъж настъпи ужасния момент, в който осъзнах, че съм останал само с няколко капки вода, а бях на едва 2/3 от пътя до върха. Мислено се успокоявах, че все някой ще продава горе вода. Просто нямаше начин някой да не се е сетил, че по този начин ще изкара доста пари. В един момент като мираж в пустинята пред погледа ми изкристализира една хладилна чанта с надпис “Cold water”, захвърлена на средата на пътеката. Тръгнах да се оглеждам, но не видях човек наоколо. Тъкмо вече се чудех дали просто да не бръкна и да си взема една бутилка, когато отнякъде изскочи един чичко. Хау мач, го попитах, а той отвърна – ту еурос, и тръгна да ми подава една почти заледена половинка. Две, две, въобще не се и замислих. Може да не е някоя животворяща или златна вода, но определено ме съживи! Най-скъпата, но определено и най-сладката вода, която съм пил!

Междувременно по пътя се запознахме с едно момиче от България, която пътуваше с международна компания (Деси, ако четеш това, поздрави! :) Както каза тя, друго си е да чуеш още някой да пъшка на български :D Зад крепостта се изкачваше някакъв древен път, право нагоре до върха на планината. Да се чудиш как са го правили на времето!

Пък и самата крепост! Кой ли маниак е заповядал да се построи на това място!? А пък още по-чудно ми беше кой ли ненормалник ще се наеме да атакува подобна твърдина. Аз само докато се изкача щях да издъхна, а какво ли остава да ме замерват отгоре и да ме заливат с горещ катран… Най-нарая стигнахме върха. Гледката отгоре си заслужаваше усилията. Заливът се виждаше като на длан. Един огромен лайнер тъкмо акостираше в пристанището.

Повъртяхме се малко и хайде надолу. Слънцето вече се беше скрило и побързах да снимам отдолу осветената стена, преди да е станало твърде тъмно. Когато слязохме обратно в града, мястото ми се стори дори още по-магично с уличното осветление. Усещането да обикаляш по тесните и оплетени като в лабиринт улички беше уникално, но колкото и да се опитвах, не ми се получи нито една улична снимка. Камбаната на църквата удари за пореден път. Беше 8 часа (местно време). Праснах една бърза снимка на църквата и бегом към пристанището. За съжаление половината от него беше затворено за достъп и не успях да си намеря добра позиция. През това време Синия час отмина и небето стана черно. Ударих няколко последни снимки на оградната стена на стария град и хайде в колата.

Баща ми предложи да се метнем набързо и до отсрещната страна на залива. Оттам гледката беше наистина страхотна. Светещото пристанище с лайнера и извисяващата се над тях стена… просто уникално! Един местен рибар каза, че стената наподобява лъвска глава и като се загледахме наистина се оказа така – окото, носа, устата, гривата, всичко си му беше там.

По пътя към квартирата намерихме евтино ресторантче, в което останахме да хапнем и да обсъдим плановете за следващия ден, а именно – Дубровник.

Ден 6

Тази сутрин проуснахме плажа и след закуската директно хванахме към Дубровник. На митницата трафика към Хърватия беше огромен, а в обратната посока дали минаха 1-2 коли. В момента, в който стъпихме на хърватска земя пътя моментално стана по-лош. Появиха се първите дупки, а малко по-нататък асфалта дори изчезна! Какво правят тези хора през останалата част от годината, та асфалтират точно през туристическия сезон?! Не след дълго морето с отровите се показа, а малко по-нататък и самият той – Дубровник, перлата на Адриатика.

Спряхме на една отбивка да снимаме и както обикновено става, веднага по нас спряха още 5-6 коли и един автобус. Гледката от това място беше като от картичките. Наснимахме се и продължихме.

Слава богу, тук имаше указателни табели (а не като в Черна гора) и не ни отне много време да намерим паркинг преди стария град. Крепостните стени тук са огромни, пред входа ти предлагат обиколка с корабчета, а с влизането вътре в града веднага се усеща венецианското влияние – фонтаните, скулптурите, църквите…

Града може да изглежда малък отгоре, но отвътре се усеща огромен. Уличките бяха препълнени. Откъм пристанището постоянно се изсипваха цели орди от туристи облечени в еднакви тениски и командвани от регулировчици със знаменца. Хвърлихме един бърз поглед на корабчетата и решихме да се качим на стената. Тя се обикаля еднопосочно (доста умно, иначе би било някаква безумна блъсканица), като цялата обиколка отнема около два часа и половина (с повече снимане може да се стигне и до четири). Гледката към града отгоре беше невероятна. Навсякъде се простираха малки червени покривчета, между които величествено се извисяваха многобройните църкви и катедрали.

При кулата на източната стена стана меле. Тесните стъпала нагоре не можеха да поемат трафика от хора, едва успях да се кача. На слизане стана още по-голямо задръстване, мани, мани… измъкнах се с триста зора… Пропуснах да спомена, че лятото е най-отвратителния сезон за обикаляне по стената и не ви препоръчвам да отивате тогава. Добре че на места имаше сенчици, че иначе щях да издъхна някъде… жегата беше просто брутална! Толкова брутална, че чак ми се разлепиха лепенките по краката на статива!!! Лека-полека стигнахме и до северозападната част на стената. Оттук се откри гледка към една друга крепост на отсрещния хълм и едно малко заливче под нея.

Водата в това заливче беше уникална! Такъв тюркоазен цвят просто не бях виждал. След като премина опиянението от цвета на водата усетих, че леко съм слънчасал, въпреки че носех бяла шапка и взех останалата част от стената малко на транзит. Честно казано, тук нямаше и какво толкова да се снима. Слязохме от стената и запердашихме към изхода на града.

Уникалната гледка! Просто не можех да спра да се възхищавам на водата и през 5 метра спирах да я снимам отново или пък просто да и се наслаждавам.

На главната улица имаше една жена от онези, дето се правят на статуи. Зяпах я известно време и мога да се закълна, че дори не трепна. Хаха, ако имах толкова стабилни ръце като нея, изобщо нямаше да мъкна тоя статив! Дори нощните снимки щях да си праскам от ръка… уникално умение просто! Охладих си хубаво тиквата в един от фонтаните и тръгнахме да си търсим нещо за хапване. На тръгване решихме да се отбием и до моста Франьо Туджман, намиращ се само няколо километра на север по пътя.

Много красива конструкция. След като го снимахме се натоварихме обратно в колата и газ към Черна гора. Залеза ни завари някъде по пътя, но честно казано вече нямах нерви да се хабя… още от началото на престоя ни нямаше пукнато облаче в небето.

Черна гора – част I
Черна гора – част III

Advertisements

2 thoughts on “Черна гора – част II

  1. Страхотен разказ! Отново се посмях доста на мацката със заставата :)))))))) Освен това добре, че четох внимателно, защото не бях обърнал внимание, че реално погледнато на Ловчен сме качили трети връх. :)

  2. Хахах няколко пъти се смях докато четох. Хау мач каза :D Чудесни снимки и цвят на водата ! Контраста между синята вода, растителността и червените покриви е удивителен!
    Гледката към „Которския залив“ си струва да се види на живо…

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s