Една по-странна приказка за щастието…

Това беше един от онези дни, които повече ти напомнят за меланхоличната есен, отколкото за пролетта. Когато си помисля за пролет, в главата ми изниква следната картинка – слънцето весело грее, бели пухкави облачета препускат по небето, някъде наоколо весело чурулика малка птичка, а атмосферата е изпълнена с аромата на цъфнали цветя и дръвчета. Хората ли? Те щастливо вървят по улиците, носейки лъчезарни усмивки.

Но не. Този пролетен ден не беше такъв. През цялото време навън беше мрачно и сиво… Припръскваше едно такова лигаво, като от време на време го обръщаше на лек дъжд. Прибирахме се със съквартиранта към общежитието. Тъкмо бяхме приключили с упражненията в университета. Бях нахлупил шапката, но инатливо отказвах да извадя чадъра от раницата. По принцип обичам лошото време – странно, но факт. Този ден обаче не беше така. Както всички останали на улицата и аз исках само да се прибера по-бързо вкъщи на топло. Мислех си за удобния стол пред компютъра и за едно топло чайче от ябълки и канела, докато заобикалях онези коварни плочки, които заливат крака ти с кална студена вода, когато ги настъпиш. Унесен в тези мисли, стигнах до гадния светофар, където всеки ден изгубвах по няколко минути от живота си. Разбира се отново светеше червено. В този момент погледнах надолу и станах свидетел на трогваща картинка. Една мокра и премръзнала животинка търсеше подслон и внимание при стареца пред мен. Беше се сгушила в него и завираше муцунката си под якето му. Той от своя страна я погледна добродушно и я погали…

В този момент всички останали нервно чакаха да светне зеленото човече и час по-скоро да пресекат от другата страна на улицата. В главите им навярно са се въртели обичайните делнични мисли и тревоги – „Ще стигна ли на време за работа…“, „Да не забравя да купя хляб…“, „Като се прибера трябва да звънна на мама…“, „Колко ли ще ме ограбят този път за тока и за водата…“. Всеки един от тях се носеше като откъснато листо по течението на сивото ежедневие, изпълнено с неволи и проблеми. Течение, по което всички се носим – някой от време на време, други всеки ден. Течение, досущ като тези течащи по улиците, свършващи в поредната шахта – студена, влажна и мрачна. Шахта пълна с тъмнина, самота и отчаяние, лишена от всякаква надежда. Шахта, в която бяха изпаднали всички наоколо.

Или може би не? Някъде там над капака на тази шахта стояха две същества, които споделяха един кратък миг на щастие! Една премръзнала и мокра животинка беше намерила едно двукрако същество, различно от останалите приличащи на него. Същество, което ѝ беше обърнало внимание. Същество, което я беше разбрало. Същество, което й беше дарило мъничко любов без да очаква нищо в замяна. Същество, което се беше опитало да ѝ даде подслон, въпреки че самото то нямаше такъв над главата си. И тази животинка беше щастлива. Беше щастлива, че е намерила това същество и се сгуши в него, помахвайки радостно с опашка. Старецът също беше щастлив. Навярно и неговият живот беше труден като този на останалите, може би и по-труден, но той беше щастлив, че едно мокро и премръзнало куче беше дошло да потърси подслон и подкрепа точно при него. Беше щастлив, че му е направил добро, защото може би в неговите дълбоки черни очи, той виждаше сродна душа.

Зеленото човече на светофара светна. Тълпата от народ се понесе напред като лавина през улицата, сблъсквайки се с тази от отсрещната страна. Стъпил вече на другия тротоар, всеки пое натам, накъдето се беше запътил. Двете същества също се разделиха, но щастливи от факта, че в този момент бяха пресекли пътищата си.

А Вие? Още ли мислите, че е нужно много, за да бъдете щастливи?

IMG_9490

Advertisements

2 thoughts on “Една по-странна приказка за щастието…

  1. Колко неща могат да ти минат през ума, докато чакаш пустото и забързано сиво-зелено човече! Описанието е страхотно, малките неща един вид, Браво! Хубаво е, че се намират още хора, които да ги забелязват, снимат и покажат през своят мироглед! Динамиката в голям град, матрицата, която мачка като механична стиска всичко човешко в нас… Забързани, улисани, изгубени в материалната суета! Аналогията – колко малко и трябва на животинката, търсеща миг топлина! Прати я тази статия в някой вестник, да я публикуват, Тихомире! Всички медии излъчват енергия в информационното поле, с което ни заливат непрестанно. Удавени сме в гадост и неприязън. Отново, Браво… за Погледа!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s