Джулай морнинг… без изгрев

… или на лов за водопади :)

01.07.13

Джулай морнинг – може би най-емблематичния изгрев през годината. Много хора правят планове да го посрещнат на морето, други в планината, а трети на/под масата. Тъй като не успях да си намеря луди другарчета да отидем до морето и да се върнем в рамките на 24 часа, реших да го посрещна отново на Витоша. Времето обещаваше да е облачно, но все пак реших да си пробвам късмета. Хубаво, ама още преди Алеко падна една гъста мъгла, ама толкова гъста, че направо с нож да я режеш! В един момент дори не виждах къде карам. Е, явно шансовете за някакъв изгрев току-що се превърнаха от нищожни в никакви.

Джулай, ама без изгрев.
Джулай, ама без изгрев.

Реших все пак да се разходя до набелязаната позиция, така и така се бях качил в планината. Палнах челника и потеглих, но единственото което виждах, беше белия лъч светлина и нищо друго. Започваше да се развиделява и го угасих. И без това повече пречеше, отколкото да помага. Пресякох набързо пистата и се гмурнах в гората по пътеката за Бистрица. Земята беше подгизнала, а пътеката през повечето време приличаше на малка рекичка, а на моменти дори на езерца. На всичкото отгоре треволяците и хвойните, през които минавах, се изцеждаха върху панталона ми и бях мокър до кръста. Ееее, голяма работа, честно казано липсваше ми това усещане :) Стигнах до готината морена с дървеното мостче и разпънах статива.

На места мостчето е леко потрошено, но все още изглежда стабилно.
На места мостчето е леко потрошено, но все още изглежда стабилно.

Мъглата идваше и си отиваше на талази, а някъде долу под огромните камъни бушуваше река, скрита от погледа. Пробвах няколко кадъра, когато ми хрумна идея. След като цялата планина беше подгизнала след неколкодневните дъждове, би трябвало Боянският водопад да е силен. От 3 години си мечтая да го снимам бушуващ, но никога не съм нацелвал подходящите условия. А сега можеше да го хвана дори в мъгла! Бързо се върнах при колата и газ към Бояна.

Морената над мостчето. Някъде отдолу се чуваше тътенът на бушуваща вода.
Морената над мостчето. Някъде отдолу се чуваше тътенът на бушуваща вода.

Реших да се кача до Копитото и оттам да хвана пряката пътека за водопада, тъй като не ми се бъхтеше чак от Боянската църква. Бързах нагоре по завоите, от една страна защото се опасявах, че скоро слънцето може да пробие, а от друга се бях ентусиазирал след вчерашното Pikes Peak International Hill Climb (най-известното планинско състезание за автомобили). Оставих колата на телевизионната кула и тръгнах през гората. Не бях минавал досега оттук и останах приятно изненадан от младите букове. Изглеждаха фотогенични, но реших да ги оставя за на връщане, сега бързах към водопада. И тук течаха цели реки по пътеката, което беше обещаващо, но за съжаление тънката мъглица се вдигна. Е, сега, не може всичко да е идеално… Излязох на главната пътека от хижа Момина скала и хванах надолу.

Боянска река някъде над водопада. Тук не изглеждаше чак толкова силна, но пък цветът на водата говореше друго...
Боянска река някъде над водопада. Тук не изглеждаше чак толкова силна, но пък цветът на водата говореше друго…

Толкова бързах, че на няколко пъти го раздавах като професионален състезател по фигурно пързаляне по хлъзгавия склон. В един момент обаче стъпих леко накриво и си контузих глезена. Не успях да го изкълча, но при някой стъпвания ми напомняше, че може да ми провали хубавата разходка. Намалих темпото, така и така бях близо. След още няколко хлъзгания и залитания по калната пътека, бушуващата стихия се показа пред мен. Не можех да повярвам на очите си – беше толкова мощен, че хвърляше пръски навсякъде. Най-накрая след 3 години и аз да се добера до тази гледка!

Снимката, заради която щях се пребия по пътя.
Снимката, заради която толкова бързах, че щях се пребия по пътя.

Тръгнах да се въртя като пумпал около статива, чудейки се как да композирам. За секунди фотоапарата стана толкова мокър, все едно го вадя от пералнята. Започна се едно бясно бърсане на филтъра и борба с пръските. След няколко опита най-накрая намерих идеалната позиция. Още в момента, в който видях готовата снимка на малкия дисплей, знаех че това е кадърът, който съм чакал толкова време. Помъчих ей така насила още няколко места и хванах обратно нагоре. Потърсих едни малки каскади, които си бях набелязал при последното идване тук, но се оказаха твърде силни, за да се получи нещо. Така е, едни водопади са хубави, когато са пълни до краен предел, а други когато са маловодни.

Горичката, която бях оставил за на връщане. Седеше си там кротичко и ме чакаше...
Горичката, която бях оставил за на връщане. Седеше си там кротичко и ме чакаше…

Без да се усетя хванах някакъв шорткът, който направо ми взе душата! Така е… като не съм ходил толкова време на планина… От цялата вода, която се стичаше по панталона, обувките ми пуснаха и в един момент се чудех кое джвака така – калта под под обувките или краката ми в тях. Оказа се че и двете :D Стигнах обратно до мястото, което си бях харесал в горичката и отново разпънах статива. Всичко наоколо беше влажно и наситено зелено. Само мъглата липсваше…

След този кадър, тънката облачност която беше останала започна да се разкъсва.
След този кадър, тънката облачност която беше останала започна да се разкъсва.

За момент си представих какво ли ще е есента тук… Неусетно изгубих повече от половин час в снимане на това място. В един момент обаче облаците започнаха да се разкъсват, а слънцето да си проправя път между клоните. Беше време да си ходя – доволен от разходката и щастлив, от факта, че бях направил една от снимките, за които си мечтая от много време.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s