Надлъгване с изгрева

16.11.13

Прогнозите вещаеха мъгли и ниска облачност в съботната сутрин. Такава възможност не трябваше да се изпуска. Бързо започнах да правя планове къде да снимам изгрева на Витоша. Веднага се сетих за една малка симпатична морена, която на няколко пъти ми убягваше досега. Имаше само един малък проблем – мястото не е много обзорно и нямаше да се вижда много от облачната маса. След това се сетих за едно малко по-далечно място – пътеката над резерват Бистришко бранище, където гледката е доста по-просторна. Хубаво, ама като си правих новите планове, забравих да добавя допълнителното време за ходене, както и да умножа по коефициента на тутавост рано сутрин, когато си с компания. В резултат, когато пристигнах на Алеко вече се беше развиделило дотолкова, че нямаше нужда от челник. Което на свой ред означаваше, че времето за снимки е настъпило, а аз тепърва сменявах маратонките с планинарските обувки до колата.

Прокълнатото място. На няколко пъти тръгвам да снимам изгрев в тази част на Витоша и всеки път закъснявам и го посрещам на това място, където не можеш да извадиш прилична композиция.
Прокълнатото място. На няколко пъти тръгвам да снимам изгрев в тази част на Витоша и всеки път закъснявам и го посрещам на това място, където не можеш да извадиш прилична композиция.

Стиснах зъби, казах си че няма да се ядосвам, а ще го погледна от хубавата страна, че поне ще си направя разходка и ще подишам чист въздух. Изгревът ме свари отново на прокълнатото място, както в началото на годината при една снежна разходка. Чудите се защо наричам мястото прокълнато ли? Ами защото на живо пейзажа е страхотен, а пък на снимка изглежда направо трагично. Докато се лутах из заскрежените хвойни и коренища, в търсене на по-висока гледна точка, слънцето взе че се показа.

Морето от облаци се ширеше до хоризонта и се движеше на запад като една огромна спокойна река. Ако слънцето не се беше скрило в облаците щеше да погали цялата повърхност с розовите си лъчи, ама... следващия път!
Морето от облаци се ширеше до хоризонта и се движеше на запад като една огромна спокойна река. Ако слънцето не се беше скрило в облаците щеше да погали цялата повърхност с розовите си лъчи, ама… следващия път!

За секунди светлината рязко се промени и си помислих, че ще се прибера с празна карта. За щастие само минута по-късно слънцето се скри в едни облаци и имах на разположение още 10-ина минути, за да снимам нещо. В далечината връх Мургаш (или поне си мисля, че е той) стърчеше самотно над морето от облаци. Все още ниското слънце галеше небрежно тази чудна картина. Секунди по-късно се показа отново иззад облаците и обля околността с топлите си лъчи. Хвърлих един последен кадър на заскрежените дървета около мен.

IMG_6968

Секунди по-късно се чу как ледената им обвивка започва да се топи и да капе по земята. Явно това беше. Тъкмо прибрах фотоапарата и тръгнах да слизам към пътеката, когато угледах едни малки малинови листенца сред коренищата. Реших да пробвам какво мога да извадя от ситуацията. Ама нещо не се получи точно както ми се искаше…

IMG_6981

Та така приятели, от мен да знаете, когато си направите сметките за това, в колко да тръгнете да снимате изгрева, сложете му още половин-един час отгоре. Понякога дори само 5 минутки може да се окажат от решаващо значение ;)

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s