Така… лежа на леглото посред нощ с тефтер в ръка и пиша този разказ след 20-километрово трамбоване из Будапеща и съм толкова смазан, че не знам откъде да започна… Нека все пак да започна отначало. Идеята за това пътуване се зароди още след миналогодишното семейно приключение в Черна гора, а именно – разходка из една-две европейски столици, а за десерт обиколка из Алпите. И така седмица преди уречената дата на тръгване седнахме да мислим маршрут. Изведнъж започнаха да изскачат знайни и незнайни чудеса, някои от които мечтая да видя от малък. Едно се знаеше – нямаше да има достатъчно време да се види всичко, но пък щяхме да се постараем. В неделята преди заминаването стегнахме багажа и към десет вечерта видяхме, че ентусиазма от предстоящото пътуване е твърде голям, за да ни остави да заспим спокойно. Затова наблъскахме (съвсем буквално) всичко в колата и потеглихме.
Ден 1 – 12.08.13
Час по-късно вече се движехме по новия Дунав мост. Избрахме варианта през Румъния, нали все пак сме членки на ЕС, решихме че няма да ни тарашат много на границите. По някое време след като минахме Железните врата ме е хванала дрямката все пак. Въртяха ми се някакви откъслечни спомени от румънско-унгарската граница, но окончателно се събудих на една бензиностанция в началото на Будапеща. Набързо се разсъних, купона започваше! Купон обаче се оказа силна дума, защото в момента, в който влязохме в центъра на унгарската столица и О, УЖАС! РЕМОНТИ! Ремонти навсякъде! Разкопани улици, скелета, реставриране на забележителности… е честно, по-неподходящ момент едва ли можехме да нацелим.
Въртяхме се цял час, докато намерим свободен паркинг що-годе в центъра. Оттам по крайбрежната улица, през верижния мост Сечени (или както го нарекохме – местният Лъвов мост) и хоп та на западния бряг. Моментално захапахме баира към кралския дворец Budai var, извисяващ се гордо над Дунава. Бях се натоварил с абсолютно цялата техника, барабар с водата за четиримата и статива (въпреки че беше изпепеляващ ден). Слънцето печеше неумолимо и изцеждаше всяка капка живот от нас, ама аз нали съм си инат магарето, не се давах. Имах си списък с цели за деня, които трябваше да отметна.
Откъде ли не го обикалях тоя дворец, пробвах всякакви задънени улички и пролуки, но не успявах да открия една позиция, която си бях набелязал в Google Earth. А там изглеждаше толкова лесно! Най-накрая с триста зора успях все пак да открия въпросното място. Направих няколко тестови кадъра да си харесам позиция и започнах да кроя планове как ще се върна тук по залез. Нооо, както винаги се случва, съдбата имаше друго мнение по този въпрос, ама за това по-късно.
След като го обиколихме и огледахме отвсякъде тоя Budai var се отправихме към катедралата Матияш и Рибарските кули. Пътьом се спряхме на едни сергии да си вземем магнитчета за хладилника. Естествено като българи започнахме да се пазарим и в крайна сметка успяхме да смъкнем малко от цената. Пробвахме същия номер и на друго място, ама не ни се отвори парашута. Мацката там беше категорична и твърда като будапещенски камък. Добре де, не всеки ден е Великден. Пробивайки си път през тълпите от туристи стигнахме до паметника на чумата и катедралата Матияш.
Честно казано, представях си я по-голяма… но определено будеше респект. Оказа се обаче, че за да влезеш вътре трябва да си купиш билетче. Купих си студентско такова на магия с ISIC картата ми, която беше изтекла преди година. Както казах, нали сме си българи, заслужаваше си опита :D Когато на входа ми отговориха положително на въпроса „може ли да се снима вътре“, извадих гордо статива и почнах да щракам наред. За пръв път влизах в подобна катедрала и останах изумен от мащабите и атмосферата вътре.
Също така бях изключително доволен от факта, че можех необезпокоявано да снимам и че не бях мъкнал желязото напразно. Представям си какво ли щеше да се случи, ако направя същото в някоя българска църква. Освен че ще бъда проклет до девето коляно, свещеника най-вероятно има да праща поздрави не само на майка ми, леля ми и сестра ми, дето я нямам, ами и на стринка ми, зълва ми и секви други там същества от женски пол от фамилията… Отплеснах се нещо.
Много се изкефих и на витражите. Толкова се бях заплеснал покрай тия снимки вътре, че неусетно изгубих близо час вътре.
Видях че моите хора са ме зарязали и реших най-накрая да отскоча и до Рибарските кули. Еййй, голяма блъсканица, голямо нещо… но и гледката си я биваше! На слизане една млада френска госпожа на няколко пъти ми благодари, че изчаках и бях запречил пътя на туристопотока, за да не влизаме в кадър на дъщеричката ѝ, която снимаше въодушевено. Ама моля ви се, за бъдещата колежка винаги :)
Догоних нашите при паметника на Стефан I Унгарски. Там една тъпа кокошка не благоволи да се отмести за секунда да щракна една снимка, въпреки че я храних в продължение на няколко минути… накрая се отказах и помолих един японец, гордо размахващ 5D2 на врата, да ни направи семейна снимка с моето скромно 450D. Останах втрещен, когато се наложи да му изнасям лекция кой бутон трябва да натисне, за да снима с малкото трицифрено тяло… ужас! Братче, от една марка са бе… все едно да седнеш в чужда кола и да питаш как се върти волана… Стана ми жал за неговото 5D. Оказа се все пак, че човека схваща бързо и още от първия опит успя да ни снима без да ни отреже главите или краката… дори беше хванал и паметника! Ура! Шегата настрана, ама за пръв път непознат ме снима толкова кадърно, досега винаги ми режат я крак, я глава, я това с което всъщност искам да ме снимат…
След тази случка хванахме по някакви преки улички в опит да се доберем до калвинистката църква на брега на реката. Успяхме без особени проблеми, но самата църква се оказа изключително трудна за снимане заради заобикалящите я дървета.
В близкото фонтанче пък един клошар си переше дрехите. Повъртях се наоколо, опитах се да снимам църквата и от други ъгли и в един момент установих, че водата за пиене е свършила. Реших да се върна на фонтанчето и да напълня бутилката. Добре че тоя клошар беше още наблизо да ми каже как да си пусна водата, че щях да си пукна от жажда… първоначално търсих някакво кранче, впоследствие се заоглеждах за фотоклетки, в един момент дори си помислих че получава сигнали от кораба майка кога трябва да потече… в крайна сметка реших, че просто е спрял да работи. Въпросния човечец сигурно ми се е посмял доста отстрани, но накрая се смили над мен и като видя че чукча не разбира, дойде и ми пусна водата. Оказа се, че номера ставал с едно малко бутонче на земята на няколко метра встрани от фонтана, което трябва да настъпиш с крак. Вече с пълна бутилка се метнах и до Дунава да прасна набързо една снимка на Парламента.
Майка ми вече мрънкаше да си търсим хотела и не успях да се придвижа по-нагоре по реката да си му ударя класическата фронтална снимка. По-надолу отново се спрях да снимам моста Сечени. Хубаво, ама си харесах една позиция на самия ръб над реката и за да стигна до там трябваше да пресека неправилно доста оживена улица без пешеходна пътека. Добре, че от малък си тренирам рискови пресичания, та нямах особени проблеми. Най-много да съм отнесъл поредния поздрав, ама като думичка не им разбирам от шантавия унгарски…
В крайна сметка след навъртени близо 15 километра пеша из центъра, решихме да потърсим запазеното хостелче. Намерихме го криво-ляво (хвала на Гармин, без навигация едва ли щяхме да се оправим из еднопосочните улички), починахме за половин час и с братото изпълзяхме отново навън да гоним залеза. Да, ама чукча отново не успя да се справи със съвременната техника… нещо не се разбрахме с тоя градски транспорт и се наложи да се придвижваме пеша. Това коренно промени плановете за вечерта (нямаше шанс да се доберем до готината позиция в двора на кралския дворец навреме за залеза) и го ударихме както често се случва на импровизация. Давай по крайбрежната, хоп през моста на свободата, та троп на другия бряг. Точно над главите ни се извисяваше хълма Gellert, който поради някакви причини беше отпаднал от първоначалните планове… хмм, явно всяко зло за добро. Хванахме през лабиринта от пътечки нагоре към цитаделата. Бях доволен, че ще видя на живо гледката с Дунава и мостовете отвисоко.
На поредния разклон, където се чудех накъде да хвана, питах едни момчета за върха. Те само потвърдиха предположението ми и ми пожелаха късмет с голяма доза съчувствие в гласа. Е, хайде бе, само 2 седмици по-рано на какви дивашки глиганици се бях набил в Чупренския резерват, та това сега ли щеше да ме уплаши. Лека-полека се дотътрих до върха, където отново гъмжеше от народ. Мястото по принцип привлича адски много хора, искащи да изпратят залеза. Не ми се случва често да чакам редом до още 10 статива за Синия час. Мацка с 5D2, един пич с някакво малко никонче, както и много други хора с големи черни фотоапарати… онзи италианец с D800E няма да го броя, щото пича започна пулейки се да сочи с пръст към градиентните ми филтри и да пита кво е това… Естествено измежду цялата фотографска агитка бях заел най-високото и съответно най-хубаво място – буквално се бях качил върху един паметник, балансирайки на един крак в опити да не бутна статива. Даже ми се наложи да изгоня едно момиче, за да мога да се покатеря, тъй като хората наистина бяха навсякъде.
Останалите ми хвърляха по някой завистлив поглед от време на време, а новодошлите жално констатираха, че съм ги изпреварил с мястото. Аз пък се правех на ударен. Бях готов ако трябва да си го браня като майка орлица. Хищните погледи, които си разменяхме с конкуренцията между снимките си заслужаваха, защото само от това място дърветата в предния план що-годе не пречеха и не скриваха моста. Залеза беше откровено казано тъп, но в момента в който светлините на града изгряха, настъпи магията на Будапеща. След като се наснимах и последните остатъци от синьо в небето изчезнаха, се запътихме обратно надолу. Само след няколко минути обаче отново се спряхме, тоя път за да снимаме в другата посока.
Знаех, че вече беше минало времето за снимки, но не можех да се сдържа. По-късно долу до реката ни застигна онзи с малкото никонче. Пича реши да си опъне статива на средата на моста в опит да направи нощна снимка на Дунава. Казах му само „mission impossible”. Тая идея се беше загнездила и в моята глава още от сутринта, но в момента в който стъпих на първия мост и усетих вибрациите от преминаващите коли, разбрах че няма да го бъде. А на този тук минаваше и трамвай, от който направо подскачах, а какво оставаше за статива… Направи ми впечатление, че бая народ беше насядал по моста. Десетина метра по-нататък останах като треснат, когато видях организирана романтична вечеря насред пешеходната алея! Кавалера беше домъкнал масичка с бяла покривка, два стола, ароматни свещи и бутилка вино с две чаши! И всичко това на фона на нощна Будапеща, залязващия лунен сърп и тихо пърпорещите корабчета под краката ти… Истинска приказка, като изключим единствено факта, че не беше най-уединеното място, но пък идеята определено ме впечатли… не знам за мацката, ама аз определено бих му пуснал след такава романтика. Вече обратно на другия бряг поседнахме на една пейка да се насладим на гледката за последно. Бях очарован от Будапеща!
Но колкото красива и впечатляваща да беше през деня, през нощта беше три пъти повече!!! Тъкмо си мислех, че няма накъде по-хубаво да стане и от близкия кораб се разнесе мелодията на Für Elise… Направо се разтопих! Перфектен завършек на един страхотен ден! Всъщност излъгах… завършека на деня се случи в един ресторант с пуешко филе на скара с чедър и ананас, гарнирано с ризото с кокос и манго. И една наливна бира.
Ден 2 – 13.08.13
Ставането на сутринта беше отвратително. Абсолютно всичко ме болеше след вчерашното 20-километрово трамбоване с раницата на гърба, все едно танкова дивизия беше минала през мен… Криво-ляво се пооправихме, закусихме по един сандвич и един сладолед и хайде към Площада на героите. Паметника впечатляваше с размерите си. Зяпал съм снимки в нета, но не очаквах да е толкова голям.
Имаше само един недостатък… бяха се изсипали буквално стотици хора. Яснооо, казах си, явно и тука ще се снима туристически само за спомен. Е, с малко търпение и съобразителност успях да хвана колкото се може по-малко от тълпите. Много ме изкефиха релефите, които изобразяваха различни събития от унгарската история. По едно време чух една мацка да обяснява на английски на двама свои приятели за сцените от релефите и за владетелите над тях.
Повъртях се малко да послушам, защото разказваше интересно, но 5 минути по-късно нищо не помнех… ех тая склероза, някой ден ще ме довърши. Добре че си водех записки по време на екскурзията, че сега щяхте да зяпате само снимки с по две думи под тях. След като се наснимах тръгнах към замъка Вайдахуняд. Останах впечатлен, наистина не очаквах, че ще ме изкефи толкова много!
С влизането през портата, извъртях глава назад и видях как цялата кула от вътрешната страна беше налазена от бръшляни. Имаше и много приятна градинка с цветя. Преплитаха се няколко архитектурни стила (впоследствие като се разчетох се оказаха че са Римски, Готически, Ренесансов и Барок) и всичко беше невероятно.
Само групите от руски баби турсити ме дразнеха. Много ме изкефи и една друга градинка в римски стил, пълна със свежа зеленина, но беше заключена зад някакви решетки, жалко… Толкова се бях улисал със снимките, че нашите едвам успяха да ме измъкнат отвътре.
Минавайки покрай близкото езеро се натъкнахме местното ято патки. Доста хора ги хранеха и затова изобщо не се плашеха. Някои бяха дори толкова нахални, че изскочиха от водата и тръгнаха да гонят една жена да им даде още храна. След тази случка забихме в един ресторант и поръчахме поредната порция унгарска сладко-солена изгъзица. Честно да ви кажа, адски много ми хареса и мисля, че спокойно мога да се нарека фен на унгарската кухня. След като похапнахме излязохме от Будапеща и хванахме по магистралата към Виена. Няколко часа по-късно вече обикаляхме из малките еднопосочни улички на австрийската столица, в търсене на хотела, който си бяхме резервирали. Добре че беше навигацията отново, че иначе не виждам как бихме се оправили… Хвърлихме набързо багажа и решихме да се отбием до най-близката от набелязаните забележителности.
Това се оказа паметника на червената армия. По небето се бяха насъбрали едни тъмни облаци, само като за снимки! Обикалях около огромния фонтан като болид от наскар. Прасках клинове наред, защото градиентните филтри нямаше да останат дълго време сухи при тия пръски… в подобни случаи сенника може да се окаже безценен. Тъкмо си мислех, че съм се наснимал и правех финална обиколка, чудейки се дали е останала позиция, от която да не съм снимал, когато изведнъж в сивото небе стана раздвижване. В началото се почудих дали не си въобразявам, но когато това нещо, което ми заприлича на слабо сияние започна да прераства наситени огнени цветове, осъзнах че няма време за губене и хукнах отново да снимам. Супер, помислих си, времето ми се отплаща за безличния залез от предния ден (а какво ли щеше да е да хвана това чудо над Будапеща… не ми се мисли…).
Когато 5 минути по-късно цветовете започнаха да отслабват и да преминават в пастелни, облаците придобиха невероятни форми и придадоха извънземен вид на сцената! На всичкото отгоре и осветлението се беше включило през това време. Фонтана започна да мени цветовете си, а колкото повече се стъмваше, толкова по-наситени ставаха те. Толквоа наситени, че половината от тях направо прегаряха по някой от цветните канали.
След повече от час снимане, най-накрая се преситих и си тръгнахме към хотела. Само 200 метра по-нататък обаче чух камбанен звън и се сетих че тук е и катедралата Karlskirche. Свихме в една от страничните улички и тя се показа в целия си блясък. Беше много внушителна! Десетки хора бяха насядали и налягали около езерцето пред нея.
В един момент зад мен зазвуча виенски валс и хората, познати и непознати, се хванаха по двойки да танцуват. Определено може да се каже, че бях приятно изненадан от европейските столици! Духът и атмосферата бяха невероятни, особено вечер, когато се стъмни. Беше направо приказно!
Colorscapes 
Снимките са чуднички, явно и преживяванията, а аз все едно бях там!В повечето ситуации щях да реагирам по същия начин и затова ми беше много забавно да прочета написаното!Поздрави и дано успееш отново да наминеш, ей така за всеки случай!Катя (cielo)