Ден 3 – 14.08.13
Тази сутрин не зная кой по кое време се водеше (Българско или Австрийско) и по кое точно се бяхме разбрали предната вечер, но баща ми ни събуди един час по-рано … отначало бях малко кисел, но като се разсъних се поокопитих. Не сме дошли да спим, я, от сън спомени няма! След като се натъпкахме прилично на шведската маса, тръгнахме на обиколка. Първата цел за деня беше катедралата Свети Стефан.
Толкова висока постройка се вижда доста отдалеч и не след дълго вече бяхме на площадчето пред нея. Бях изумен от размерите! Ченето ми увисна, докато зяпах нагоре, опитвайки се да обхвана с поглед огромната кула. Ето това вече е катедрала! Вътре обаче беше претъпкано – все пак е една от най-големите забележителности на града.
Тръгнах да обикалям и да се мъча да снимам от ръка, тъй като нямаше абсолютно никакво място да разпъна статива. Странното беше, че цялата тълпа биваше пренасочвана от входа към северния кораб на катедралата, тъй като централния беше преграден от парапет и в него щъкаха само двама-трима човека. Помислих си че явно се плаща някакъв вход. След малко обаче забелязах как един пич спокойно си прескочи парапета и реших да последвам неговия пример. За мой късмет никой не ми каза нищо. Тук вече можеше да се диша.
Зачудих се откъде ли се качва в главната кула и попитах един от работниците, които се занимаваха с реставрацията на катедралата. Човека се оказа много любезен и дори ме заведе до мястото. Тук вече си платих входна такса и поех по тесните вити стъпала нагоре. Беше толкова тясно, че още на 20-тото стъпало ми се зави свят от въртенето в кръг… хмм, това изкачване май ще се окаже забавно. Още на първото разминаване със слизащите отгоре осъзнах че съм направил голяма грешка като помъкнах и раницата с техниката, барабар със статива. За капак на всичко, колкото по-нагоре се качвах, толкова по-тясно ставаше…
Наложи се да сваля раницата, защото не можех да се разминавам с хората… не беше особено приятно да мъкнеш 10 кила в ръка към върха на 137-метрова кула. В един момент се почувствах като коминочистач – сигурно избърсах половината стена при все по-честите разминавания. Най-накрая след безкрайно изкачване се добрах до върха (всъщност се оказа, че не е върха, но беше най-високото място, до което пускаха туристи), откъдето се откри панорамна гледка към цяла Виена. Позяпах малко и хайде обратно надолу. По средата на слизането обаче се обади една стара травма на лявото коляно… ей сега я втасахме… добре че не стана на качване, че щях да се вкарам във филма… Успокоявах се с мисълта, че дори и да падна надолу, все ще се заклещя някъде и едва ли ще се търкалям до долу :D
След приключението в кулата решихме да продължим обиколката с друга катедрала – Votivkirche. Да, ама тия тесни улички в центъра на Виена бяха бая дезориентиращи и в комбинация с не много подробната карта, която си бях принтирал, неусетно бяхме хванали на югозапад, вместо на северозапад. Това го осъзнахме чак когато стигнахме до имперския дворец Hofburg, който се намираше по средата на Ringstrasse – улицата, по чиято дължина бяха заплануваните цели. Повъртяхме се малко, позяпахме разни паметници и хайде към театъра и кметството.
В паркчето пред кметството бяха наблъскали масички със столчета, а от двете им страни редици със заведения, предлагащи най-различна кухня от всевъзможни държави. Тръгнахме да търсим къде са местните вурстчета. Естествено, ориентирахме се по опашките – най-голямата беше именно пред тях. Еейййй, и като виде‘а наденицатаа, очитее ТЕ ТАКИВА стана‘а! Както каза баща ми – като ги гледам тия вурстчета и ми се допива бира :D Опукахме набързо по няколко и продължихме с обиколката. Кметството беше една от малкото забележителности, която не беше в ремонт, но за сметка на това пред него беше опънат огромен екран заради някакъв филмов фестивал.
Ей, ама една фасада да не мога да снимам като хората, значи… Стигнахме все пак и до катедралата Votivkirche. Още с влизането вътре вниманието ми беше привлечено от витражите. Бяха уникални! Не можех да откъсна очи от тях (имам навика да се захласвам по шаренкото, нали луд на шарено се радва). Нищо чудно че почти всичките ми снимки от тази катедрала се въртят само около цветните стъкла.
Оттук направихме обратен завой и отново надолу по Ringstrasse. Следваща спирка – парламента. Архитектурата му копира тази на Партенона, а пред него има голям фонтан със статуя на Атина Палада. Пуцах като картечар, а се оказа че май нямам и една читава снимка. И тука като на повечето места се намериха две пачи, които да станат на 1 метър пред мен да се снимат и да ми лазят по нервите. След 5 минути стабилно хранене, някоя от тях явно най-накрая се е прехапала зверски и решиха да се махнат.
То верно че цял ден се пречкат туристи, ама минат, шракнат се и си бягат, а тия с техните кифленски снимки се уляха… Тъкмо си мислех, че съм приключил с набелязаните обекти за деня, когато минахме покрай музеите-близнаци (природоисторическия и този на историята на изкуствата). Гледах ги в нета преди да тръгнем, ама ме домързя да търся къде точно се намират… те пък самички си ме намериха. Ако ме питате що имам снимки само на единия – епа то другото е същото :D
Не, майтапя се, просто контрата беше зверска и не ми се занимаваше да правя клинове… пък и то наистина си беше същото :D Даже и борчетата пред тях бяха почти идентични! Уплътних свободното време в една сладкарничка край пътя с едно кафенце и една виенска кифличка и се запътих отново към катедралата Karlskirche от предната вечер. Исках тоя път да я снимам на дневна светлина, а после и в Синия час. Заредих се централно срещу нея и зачаках.
Имаше интересни облачета и реших да пробвам да направя един кратък таймлапс. Като за първи опит се получи прилично, още повече че това си беше т. нар. Свещен Граал (плавен преход от ден в нощ). Постоях още мъничко да се постъмни, за да ударя една последна снимка с огледално отражение и с това фотографския ден официално приключи. Останаха само вечерята в една бойна кръчма и нахвърлянето на записките в тефтера преди да закъртя като пън.
Ден 4 – 15.08.13
Тази сутрин вече станах сравнително безпроблемно. Явно започнах да влизам в ритъм. След закуска натоварихме обратно дисагите в колата и поехме към парка Пратер, за да видим може би най-големия символ на Виена – виенското колело Wiener Riesenrad. Опашката за него беше голяма, но това не ни отказа. От касите се влиза първоначално в малък музей. В него имаше много готини макети на виенското колело и строежа на катедралата Свети Стефан. Най-интересното беше че някои от човешките фигурки се движеха. Докато зяпахме с интерес, в музея нахлу огромна група от руски баби туристи и решихме да изоставим зяпането, за да не ни изпреварят, че чак тогава щяхме да видим опашка. Кръгчето траеше 15 минути, които ми се сториха като 5.
От върха обаче се откриваше готина панорама към града. След като се повозихме си ударихме по една снимка за спомен и тръгнахме, защото този път гонехме малко по-стриктен график. Запътихме се първо към Hundertwasserhaus, но заради ремонтите по улиците се полутахме известно време, тъй като навигацията тъпо и упорито настояваше да ни прекара през една разкопана улица. Самата сграда е с доста причудлива и разчупена архитектура. Още като я зърнах в интернет по време на планирането на маршрута, си казах че задължително трябва да се види на живо. Слънцето обаче светеше кофти, а уличката пред къщата се оказа доста тясна и общо взето нямах кой знае какви опции за композиране.
Позяпахме мъничко и газ към последната набелязана цел от Виена – дворецът Белведере, построен от принц Евгений Савойски. Паркът пред двореца е доста внушителен – пълен с цветни градинки, фонтанчета, живи плетове и алеи. Единственото тъпо нещо е, че всичко това изглежда най-красиво от въздуха и няма как да му се насладите максимално на място. За целта обаче може просто да си отворите Google Earth и да се порадвате на симетрията. На няколко пъти минахме покрай надписи “tickets”, обаче къде и за какво се продаваха… ние просто така си минавахме покрай тях, нали сме си българи. А като гледах японките как смело газеха тревните площи, за да се снимат с езерото пред главния вход, реших че явно не само ние се правехме на ударени. Докато се връщахме обратно през големия парк на едно място пъкна един черен субект с акордеон молещ за стотинки. Секунди по-късно от нищото се появи охраната и го изгони… няма шест-пет.
Няма да ви разказвам в подземния паркинг после какви изпълнения правихме, че станахме за смях малко… Качихме магистралата и газ към Алпите! Отново задрямах по пътя, но се събудих точно когато навлязохме в полите на планината. Веднага на очи се набиха перфектно окосените и поддържани ливади. Най-накрая достигнахме градчето Oberort, до което се намираше крайната дестинация за деня – Зеленото езеро (Grüner See). Моментално се сблъскахме с проблем – за разлика от столицата, където всички говореха английски, тук беше точно обратното – тук-таме някой да обели 2 думи на кръст. Криво-ляво започнахме да се разбираме и научихме лошата новина. Всички хотелчета и къщи за гости бяха заети. Обикаляхме къде ли не, но навсякъде отговора беше един – „Всичко е пълно“. Единствената опция за нощувка беше един къмпинг. Майка ми обаче категорично отказа да спи в палатка, а времето вече напредваше сериозно – оставаше по-малко от половин час до залеза. Казаха ни че най-близките свободни места са чак на 20 километра обратно по пътя… е, то се е видяло че залез тая вечер няма да се снима. А какви готини облачета се бяха насъбрали по небето… жално гледах от колата докато навлизахме във въпросния град. Там намерихме едно прилично хотелче, но като ни казаха колко струва нощувката ни прилоша… чак когато излязохме забелязахме че над входа стоят 4 звезди. В крайна сметка успяхме да намерим едно прилично семейно хотелче край пътя… в съседната долина.
Ден 5 – 16.08.13
Алармата се раззвъня в 04:00. Така е, когато си на 20 км от мястото за снимки и не си го виждал на живо, трябва да ставаш посред нощ. За първа вечер обаче спах без да ми е жега – друго си е в планината :) Скочихме в колата и поехме към езерото. Брат ми започна да се оплаква, че е гладен. К’ъв глад, бе?! Аз като видя тюркоазено езеро и като почна да снимам не усещам никакъв глад. В някои моменти сигурно не бих усетил и ако ми отрежат единия крак! В такъв транс изпадам докато снимам! Отминахме Oberort и хванахме по тясното пътче към езерото. В един момент обаче се объркахме в тъмницата и хванахме по някакъв черен път изкачващ се нагоре в планината. Бързо се усетихме и се върнахме. Малко по-назад успяхме да го различим сред дърветата. Очакваше ни обаче неприятна изненада. Езерото е със силно променливо водно равнище през годината и в момента беше доста спаднало. Потопените дървени пейки и мостчета, с които е известно, сега бяха на метри над водата.
Тръгнах да обикалям в тъмното да си търся позиция. От езерото в момента бяха останали две по-малки езерца и реших да чакам слънчевите лъчи при второто. Въртях се, търсих, мъчих, ама все нещо не ми харесваше. В един момент наблизо доплуваха едни патици. Опитах се да ги снимам под вода как си потапят главите, но се подплашиха и избягаха. От време на време се чуваше и по някое страховито срутване на скални маси от околните върхове. Най-накрая слънцето изгря. Не беше обаче нещо особено. Реших да се върна обратно при първото езеро. Подкачих се да потърся някоя по-висока гледна точка и едва сега видях цвета на водата… останах изумен! Името му идва от това, че при снеготопенето залива околните тревисти полянки и става зелено на цвят. Но сега беше най-изумителното и кристално бистро тюркоазено нещо, което бях виждал!
Все едно фосфоресцираше! Като очите на Кейт Бекинсейл в Underworld! Също така ми беше трудно да повярвам колко чиста беше водата. Не вярвах на очите си, когато потопих малкото фотоапаратче и заснех с него едни треволяци, които бяха на повече от 20 метра от брега… 20 метра! Такава видимост под вода се среща изключително рядко! Може да се разровите в youtube – има доста клипчета от водолази и да видите за какво иде реч! Едва успях да се откъсна от това езеро. Надолу по пътя, точно до къмпинга от предния ден се беше надигнала страхотна мъгла и бавно изпълваше долината. Отбихме се да хвърлим по някоя снимка, но успяхме само да си намокрим краката.
Обратно в хотелчето дремнахме още час преди да закусим и да отпрашим. Гледките около пътя се редяха една след друга, всичките достойни за реклама на шоколад Милка – тучни зелени поляни, свежи иглолистни гори, остри чукари и синьо небе, изпъстрено с пухкави бели облачета! Идилия! Тук-таме по някоe стадо крави (не, не бяха лилави, иначе щях да ги снимам) из поляните, а край пътя по някоя частна къща или хотелче, отрупани отгоре до долу с цветя. Не можех да се откъсна от страничното стъкло. Зяпах като дете в лунапарк… не, грешка, в сладкарница… абе като дете в лунапарк със сладкарница! Най-накрая дойде и нашата отбивка – за лифта към връх Dachstein. Хванахме по нея, а там пейзажите станаха още по-красиви. Минахме през едно селце – Ramsau am Dachstein (да не се бърка с немското), където не само че всяка втора къща беше отрупана с всевъзможни шарени петунии, ами дори площадчетата и тротоарите бяха изпъстрени с цветя! Просто красота! В началото на пътчето, отклоняващо се към лифта обаче ни завари бариера… и опашка от коли. Е кво да се прави, дошли сме до тук, ще чакаме. Служителката на касата не можеше да обели и 3 думи на английски, но затова пък ние знаехме цели 7 на немски, та разбрахме, че паркинга на лифта е фул на мах и затова чакахме тук долу. След около половин час чакане най-накрая вдигнаха бариерата и ни пуснаха. Горе наистина си беше пълно. Пред касите на лифта имаше друга опашка, а в самата лифтова станция още една… може да се каже, че изгубихме поне 2 часа във висене по опашки и то само по пътя нагоре.
Самият лифт беше много интересен – една огромна кабинка, събираща по 50-60 човека и беше нещо като тролей, защото нямаше никакви подпорни стълбове (при дължина на линията около 2 километра). Това чудо се качваше учудващо бързо нагоре – въобще нямаше време да се насладиш на гледката от въздуха. С пристигането на горната станция веднага се усети разликата в температурата. На самата платформа (стърчаща във въздуха над пропастта) подухваше вятър и моментално навлякохме и якетата. За гледката обаче мога само да кажа че беше зашеметяваща!
Малко по на запад по ръба имаше метален мост висящ във въздуха, а до него и една платформа като кошница, стърчаща над бездната. Нямаше как да не се пусна по един път през атракционите :D
Тъй като брат ми вече беше духнал нанякъде, реших да потърся пътеката към Dachstein. Хванах надолу през глетчера, накъдето вървяха всички, тъй като не видях по-удачен маршрут. И ако си мислите че на Витоша е пълно през събота и неделя, мога само да ви кажа че не представлява абсолютно нищо пред туристопотока тук. С разликата, че тук наистина всички бяха турсити – екипирани със зимни обувки, гети, котки, щеки, абе всякакви екипировки. И нямаше никъде боклуци. 500 метра по-надолу се откри пряка гледка към върха.
За съжаление пътеката към края не изглеждаше много ентри левъл, а и от тук не можех да преценя дали не продължаваша нагоре по канарата с някоя via ferrata. Още повече че времето беше ограничено. Пък и обувките ми вече бяха с почти гладки подметки и се носех като кола с летни гуми по снега. Реших да не си правя експерименти и хванах по един скален гребен на север, по който се качваха доста хора. Предположих че гледката си заслужава и има за какво.
На някои по-стръмни и тесни участъци си имаше метално въженце – културна работа. Когато излязох на връхчето обаче видях, че по-нататък има още един по-висок връх, даже типично по алпийски – с кръст отгоре. Ръбчето към него продължаваше да е все така тясно, приличаше малко на нашето Конче. Реших че това не е за изпускане, пък и освен това, грехота е да съм в Алпите и да не кача поне един връх. В този момент мернах една позната бяла точка да пъпли нагоре по отсрещния склон. „Хммм, това е брат ми, ето го накъде е хванал“.
Тъкмо до върха щях да го догоня, че кроасаните останаха в неговата раница, а бях започнал да поогладнявам. Минаването по ръбчето беше интересно, но в един момент лявото коляно пак се обади… това тъпо коляно все в най-неподходящия момент се сещаше да прави проблеми! Стиснах зъби, реших че съм стигнал твърде далеч, за да се отказвам и продължих. Гледките бяха доста вълнуващи и ме караха да не мисля за него. Въжето вървеше през повечето време, но реално от него имаше нужда само на 1-2 места (леки откатервания), в останалото време просто пазеше страх. Заварих брат ми на стотина метра под върха. Беше тръгнал обратно, но го върнах за 15 минутки. Ударихме си съответно по една идиотска снимка на кръста, като за фейсбук. Едно нещо обаче ми направи впечатление. Тук на върха GPS-a даваша стандартно отклонение от 1-2 метра в надморската височина, а на двете лифтови станции се разминаваше с по 100 метра, което ме наведе на мисълта, че малко послъгват с информацията тия австрийци.
Вкарахме по един кроасан и обратно надолу. Точно под върха на най-техничния участък се радвах че имаше въже, щото с това коляно как слизах като баба, не е истина. На следващото въже брат ми пък си фрасна някъде крака, та и двамата закуцукахме… той само временно де, ама аз по едно време изглеждах като ветеран от войната :D Но определено си заслужаваше. Заради проблема обаче се позабавихме малко и закъсняхме за уречения с баща ни час за среща пред лифта. Добре че той предвидливо се беше наредил да пази места, защото опашката беше километрична! Още по-зле и от тази на качване.
Криво-ляво няколко часа по-късно бяхме отново в колата на път за… всъщност ми се искаше да бъдем на път за невероятната ледена пещера Eisriesenwelt, но се оказа че нямаме никакво време, а ако останем за следващия ден ще изостанем от графика… Е, очакваше се времето да не стигне за всичко… Вечерта спряхме в едно градче малко преди Залцбург, където останахме да преспим.
Colorscapes 