Ден 6 – 17.08.13
На сутринта след закуска се запътихме към Залцбург, без план къде точно да ходим и какво да гледаме, защото не бях включил града в предварителните планове. Намерихме паркинг в центъра и тръгнахме да търсим откъде да се качим към замъка Hohensalzburg, извисяващ се високо на един хълм над града. Първоначално попаднахме на статуя на Моцарт, а веднага след нея имаше огромна катедрала с красив фонтан пред нея. Голяма атракция обаче направи един човек, от онези които се правят на статуи. Само че този, за разлика от повечето, „висеше“ във въздуха. Позяпахме го, почудихме се, накрая го измислихме как така „стои“ във въздуха.
Малко по-нататък попаднахме в един огромен пазар, където продаваха абсолютно всичко, което може да се сетиш. Оказа че, че една от къщите тук е тази на Моцарт, обаче пред нея също беше отрупано със сергии и беше невъзможно да снимам. Намерихме обаче една карта на града и се ориентирахме накъде да хванем за замъка. Като почнаха едни стъпала и едни баири… зор! Чак когато стигнахме пред самия замък (или по-удачно в случая е да кажа под самия замък), видяхме че има железница, която се качва догоре… е, така е, като тръгнахме без план… Самият замък отвътре не ме впечатли особено. Готин е, но само да го гледаш отстрани, как е кацнал на хълма. Гледката към града поне си заслужаваше. Виждаха се всички катедрали на центъра, а отзад река Залцах.
Обиколихме набързо двора, върнахме се отново до пазара, да си вземем по нещо за хапване и седнахме на една пейка. На пейката срещу нас седяха мъж и жена, които бяха неприятно нацвъкани от един гълъб. Малко след това на тяхното място седна друго момиче, а отгоре отново кацна някакъв гълъб. Опитахме се да ѝ привлечем вниманието с “achtung, achtung”, но тя упорито си зяпаше нещо в телефона и не ни обръщаше внимание. Посмяхме се малко как гълъба след малко ще застреля и нея, околните хора също се посмяха, но тоя гълъб се оказа по-културен. Наядохме се и се метнахме към музея на Red Bull – Хангар-7.
С влизането вътре ченето ми увисна. Стъкленият купол беше огромен, а под него бяха събрани всевъзможни машини. От разни самолети, през хеликоптери, болиди от Ф1, реактивни двигатели, та чак до капсулата и костюма на Феликс Баумгартнер, с които скочи от ръба на космоса. Малко по-нататък видях и макет на щурия прототип Red Bull X1, създаден специално за играта GranTurismo. Бях като дете в сладкарница! Кефех се адски много и на експонатите, и на купола.
След като разгледахме всичко поехме към езерото Königssee. Разбрахме че сме пресекли границата с Германия, само по sms-a от прихваналия ни немски оператор. Хубава работа е това Шенгена! Пристигнахме в градчето до езерото и както ни беше станало навик тръгнахме да търсим къде да се настаним. Естествено навсякъде беше пълно. Накрая отидохме в информационния център до езерото, където след няколко телефонни разговора успяха да ни запазят последните 2 свободни стаи в градчето, при това на доста прилична цена. И ако това не е късмет! Търсенето на покрив за през нощта ни изгуби ценно време и едва успяхме да се наредим на опашката на последното за деня корабче за обиколка на езерото.
Със стръмните си, почти отвесни склонове и тъмните си дълбоки води доста наподобяваше на норвежки фиорд. Светлината обаче беше доста контрастна и условията за снимане бяха отвратителни, още повече че нямаше как да снимам от статив.
По средата на езерото корабчето спря и екскурзовода извади един тромпет, за да ни демонстрира страхотното ехо, което се получава от отвесните склонове. Когато стигнахме до края на езерото разбрахме, че понеже е последния курс за деня, няма време да слезем на брега и да се разходим до горното езеро Оbersee с емблематичната потопена дървена къщурка до брега… много ме беше яд, ама какво да се прави. Другата причина, заради която исках да се добера до другото езеро беше водопадът Röthbach – най-високият водопад в Германия (470 м). Е, поне водопада се виждаше и от корабчето, но като за средата на лятото едва едва църцореше…
По пътя на обратно един немец обясняваше на приятелите си за историята около името на езерото (Кралското езеро), а с баща ми спорехме дали е възможно да се мине пеша по някой от бреговете на езерото до далечния му край. Корабчето отново ни остави на кея в началото и тъй като вече наближаваше време за залез реших да се поразходя малко около брега да видя какво мога да хвана. Залеза не беше лош, но нямаше нищо интересно в неговата посока и общо взето отново си останах само с туристическите кадри.
Ден 7 – 18.08.13
Предната вечер бабата в хотелчето ни беше питала дали обичаме яйца със салам и сирене и помислихме, че ще ни направи някакви бъркани яйца за закуска. Оказа се обаче стандартната блок маса. Обаче вместо една кана с кафе и една със сок беше донесла 2 кани с кафе. Е, човешко е да се греши… въпреки че те немците са по-скоро роботи отколкото хора… Та, хапнахме и хванахме към Ramsau. Там има една симпатична малка църквичка с рекичка отпред и страхотни чукари за фон. Или поне така изглежда пейзажа на гоблена „Есен в Рамзау“, който майка ми е ушила вкъщи. Оказа се малко по-различно (най-малкото не беше есен), но все пак беше красиво.
Съвсем наблизо се намираше и едно много симпатично каньонче – Вимбах, което исках да посетим, но тъй като беше неделя, паркинга се пръскаше по шевовете и нямаше къде да се паркира. Останалите пък навиваха да продължаваме нататък, нямало смисъл да губим още два часа. Кво да се прави… все пак с толкова много народ в онова тясно каньонче и с яркото слънце, което беше напекло, едва ли щяха да станат някакви снимки. Следващата цел беше езерото Chiemsee. Пътят до там беше невероятно живописен и като гледах колко мотористи пътуваха, ми се прииска и аз да имам мотор и да го яхна по някой подобен път с една синеока кака зад мен и да не мисля за нищо друго… ех… някой ден… може би… Пристигнахме по обяд в градчето Prien на брега на Chiemsee и побързахме да си вземем билети за едно от корабчетата, защото не самото езеро беше целта ни.
15-минутната разходка с лодка ни стовари на по-големия от двата острова – т.нар. мъжки остров (Herreninsel). Там се намира дворец, копие на Версай, построен от прочутия баварски крал Лудвиг II Лудия. Известен е с това, че е построил едни от най-пищните и помпозни дворци/замъци в света, без да жали никакви финансови средства. За жалост нито един от тях не е завършен напълно, поради ранната му смърт. Купихме отново билети (този път за самия замък, тия немци знаят как да дерат), събрахме се група и екскурзоводката ни поведе на обиколка. Още в първата зала обаче, каза че снимането с всякакви фотоапарати и телефони е абсолютно забранено. Тъпо… впоследствие разбрах, че забраната е наложена, за да можеш да си купиш от техните dvd-та, ако искаш някакви снимки. Та, да се върнем отново на стълбището. Разбрахме, че пода и стъпалата са от естествен мрамор, а стените от изкуствен, който бил дори по-скъп! Някои от следващите зали бяха точни копия на Версайските, но за разлика от тях никога не били ползвани. Лудвиг обичал да си седи сам в замъците и да се разхожда из тях просто. След това минахме през спалнята – отново точно копие на тази на Луи XIV. Самият Лудвиг никога не е спал в нея, направил я просто за да му напомня за посещението му във Версай.
Общо взето почти всичко в замъка не е използвано никога, просто е служело да му напомня за Версай… а престоя на Лудвиг в собствения му замък е бил точно 10 дена… през целия му живот… казах ви, че му викали Лудия, нали? Все пак имаше и зали, които не бяха копие на нищо. Например спалнята на самия Лудвиг – изпълнена в любимия му син цвят. Пред огромнато легло имаше поставка с малка синя сфера отгоре, в която нощно време прислужниците му поставяли 3 свещи. Светлината била толкова приказна, че сякаш самата луна била поставена пред леглото му. Някои дори го наричали Краля Луна или Приказния Крал. С всяка следваща зала онемявах все повече и повече. Екскурзоводката каза, че всичкото злато, което виждахме по невероятните дърворезби е истинско и покритието било толкова тънко, че с един грам злато можело да се покрият 10 квадратни метра… ехааааа! Стигнахме и до огледалната зала, която със своите 98 метра дължина е дори по-голяма от оригиналната във Версай. Отнемало 4 часа за да се запалят всички свещи в полилеите. И като си представя, че дворецът е на 60-70% незавършен…
Накрая на обиколката екскурзоводката съответно попита имаме ли някакви въпроси. Кви въпроси бе… аз си глътнах цялата граматика! През цялата обиколка бях с увиснало чене… детайлите, изработката… дет се вика слушах и не вярвах на очите си! :D След обиколката се повъртях малко из градините пред двореца в опит да снимам нещо. Слънцето се беше поизвъртяло и не светеше отврарително в контра, но пък цялата магия на мястото можеше да се види само от въздуха. От земята нямаше как да се видят уникалните геометрични форми на градините.
Качихме се на корабчето и обратно към брега. Хапнахме набързо в едно ресторанче до пристанището и отпрашихме. Нямах търпение по-бързо да мине деня, защото първата цел за следващия ден беше черешката на тортата – приказния замък Нойшванщайн (Neuschwanstein) – перлата в короната от творения на Лудвиг II. Тази вечер обаче трябваше да си търсим място за спане, тъй като не успяхме да си резервираме нещо онлайн. Неусетно кога съм отнесъл плувката по пътя. Баща ми после ми каза, че съм заспал с картата в ръце и зяпайки в нея. В един момент се разсъних. Мрачни буреносни облаци бяха покрили небето. Наоколо се простираха тучни хълмисти поляни, точно като в Тоскана. Малко по-нататък на хоризонта изскочиха едни невероятни зъбери, но докато изскоча от колата и се скриха в мъглата… 10 секунди по-рано и щях да ги хвана! Добре че в другата посока имаше едно самотно дръвче. Снимах го, колкото да не сме спирали без нищо в и без това влошаващото се време.
Малко по-нататък по пътя си намерихме и спокойно хотелче, където да отседнем. Този път обаче ръкомаханията и жестовете влязоха в употреба повече от нормалното, тъй като бабата караше само на немски и не разбираше и думичка на английски. Тук вече се намеси брат ми, който благодарение на милионите изгледани немски мачове, успяваше да прихване по някоя дума… една от двадесет… добре че бяха от най-важните – четири човека, една нощ.
Ден 8 – 19.08.13
Сутринта бабата ни нагости хубаво. Беше направила и огромна кана хубав черен чай. Намачкахме за последно дебелия котарак Феликс и поехме към Нойшванщайн. Този замък ми е мечта откакто се помня. Поредния завой и хоп, ето го, показва се в далечината в подножието на върховете! В момента, в който спряхме на паркинга обаче заваля дъжд. Намъкнахме дъждобраните – кой червен, кой син, кой жълт и поехме към касите. Отстрани сигурно сме изглеждали като телетъбис :D Касите се оказа, че са за автобусите нагоре. Ех, тия германци, колко са хитри. Първо ти взимат парите за паркинг, после ти взимат пари, за да те возят до обекта и накрая ти взимат и за вход. Въпреки лошото време и факта, че беше понеделник опашката беше направо километрична! След доста висене най-накрая успяхме и ние да се добутаме до един от автобусите. След кратко, но скоростно взимане на завоите нагоре ни стовариха на един паркинг в гората. Решихме първо да хванем към мостчето Marienbrücke (Лудвиг го е кръстил на майка си), откъдето да хвърлим по един поглед на замъка отстрани, а след това да се набутаме и вътре в него. Оказа се, че мостчето беше съвсем наблизо. Под него бушуваше огромен водопад, но единственото нещо, което привличаше вниманието ми, беше замъка! Наистина е приказен! Ударихме по една снимка за спомен (в дъжда условията бяха просто отвратителни) и хайде нагоре по пътеката към самия замък. Някъде в тоя момент си запраска бая стабилно.
На входа на замъка ни завари огромна неорганизирана тълпа, да не кажа меле. Пробихме си някак си път и тръгнахме да търсим някакви каси. На информацията направо ни застреляха, като ни казаха, че следващите свободни билети са чак за 17:00. Погледнах часовника и едва минаваше 11:00! Откъде по дяволите се беше събрал ТОЛКОВА народ?! В понеделник?!? Оказа се също така, че билети се взимат долу при паркинга, където се беше струпала огромна армия от японски, немски и италиански туристи. Тръгнахме все пак да разглеждаме двора на замъка (билети се изискват за посещение на залите, като тук отново голяма част от интериора е недовършен. Дори е имало планове да се построи още една от приказните кули). Дъжда беше засилил дотолкова, че в един момент усетих как тъпия ми дъждобран пропусна! Аре, маратонките и дънките хубаво бяха мокри, ама това вече не беше добре… Тръгнахме обратно към автобусите, нямаше какво повече да правим тук в този порой. Спрях само за секунда на едно място да щракна стария замък Hohenschwangau.
Докато чакахме да дойде автобуса се бяхме натъпкали под един дървен навес. В момента, в който автобуса пристигна и отвори врати настъпи някакъв хаос! Всичко живо започна да се блъска и да се прескача, все едно идва края на света! Наложи се да вкарам по един лакът в ребрата, на няколко човека, които буквално се опитваха да се покатерят през мен! Д*ба и жабарите смотани… В крайна сметка всички се натоварихме в автобуса. Не виждам какъв им беше проблема! Дори за 280 на ГеМето не бях виждал такава ожесточена блъсканица. Вярно че си се лееше порой, ама беше просто вода, не някаква киселина. Стигнахме до колата и се преоблякох набързо, защото дори и от тениската си можех да изстискам една чаша вода. Взех един доста по-надежден дъждобран и се качихме до другия замък Hohenschwangau, но само до портата, защото не ни се киснеше на километричната опашка. Оттук имаше страхотна гледка към любимеца ми Нойшванщайн. Разходихме се и до брега на езерото Alpsee, което беше непосредствено до паркинга. Там някакъв човек хранеше патките и един красив бял лебед.
Оказа се че това езеро и красотата на природата около него са вдъхновили Чайковски да напише Лебедово езеро. Направихме кратка (всъщност не чак толкова кратка) обиколка из магазинчетата за сувенири и забихме в кръчмето за вурстчета и бира. Weiss бирата на крал Лудвиг определено си заслужаваше. Не че вурстчетата бяха лоши. На тръгване праснахме от пътя по една последна снимка на замъка. Една моя детска мечта сбъдната! За съжаление условията бяха отвратителни и не успях да му се насладя както трябва, но въпреки това останах възхитен от красотата на това място!
Определено някой ден ще се върна отново тук! Продължихме отново по пътя и някъде около Garmisch-Partenkirchen трябваше да си търсим място за нощувка. Да, ама все пак това е един от известните зимни курорти на немците и в малкото случаи, където имаше свободни места, цените бяха до небето. Започна се едно ненормално лутане. След почти четири часа обикаляне и търсене в дъжда най-накрая склонихме за една малко по-висока цена от досегашните, вече беше тъмно, а ние бяхме мокри и гладни. И без това в тоя район по-евтино от това едва ли щеше да се намери. Гледката от терасата поне беше страхотна, както щяхме да се уверим на следващата сутрин.
Colorscapes 
Все мрънкаш и все яки кадри вадиш, хубаво е да пощъка човек по Евро трипове, както правите семейно! Поздрави! Снимките със замъците къртят! :)
Хаха, е то без мрънкане няма да е интересно :D Иначе наистина е много хубаво човек да пощъка и да види свят :)