04.10.14-05.10.14
Седя си с раницата на лифта и бавно се носим нагоре по склона. Слънцето грее приятно, а аз весело си подсвирквам с уста. Този път раничката е лека, не нося нищо излишно и не ми се налага да мъкна вода за 3 дена, все пак сега сме в Пирин :) Тропваме се на брега на езерцето пред хижа Безбог, вкарваме по нещо бързо за закуска и захапваме баирчето. Неусетно стигаме до Попово езеро. Правим почивка, като отново хапвам нещо набързо. Ходенето сериозно ми отваря апетита.
Оттук вече захапваме баира към Самодивските езера. Скрити като малки перли в подножието на Джангала. Гледаме извисяващите се склонове и назъбените чукари и му се заканваме. За по-късно през деня или пък за другия ден. Следват последни напъни по каманяците преди Кралевдворската порта.
Издрапваме до портата, а пред нас се открива и крайната цел – Тевно езеро с едноименния заслон. Преди това обаче решаваме да направим лека забежка встрани от маршрута и драпваме набързо без раници до Кралев двор. Гледката отгоре (като изключим острата обедна светлина) е страхотна – езера във всички посоки, а върховете и чукарите нямат край.
Тропваме се вече леко уморени и доволни се припичаме на слънце. Чист въздух, приятно октомврийско слънце, чудни гледки… живота трудно би могъл да бъде по-прекрасен! Освен ако не ми течеше носа де… Правим стабилен обяд (споменах ли, че ходенето ми отваря апетита?) и се пръсваме на групички. Който иска катери върхове в района, който иска обикаля и търси позиции за снимане – за всекиго по нещо.
Харесал съм си позиция по средата на склона и кротичко си чакам да настъпи вълшебния миг, когато върховете отсреща ще почервенеят от последните слънчеви лъчи. Междувременно си подгрявам с разни панорамки… и снимки на върховете в по-близък план.
В един момент се зачудвам защо слънцето не бърза да залязва, а то какво се оказва – до залеза остават не 40 минути, а цял час! и 40 минути… Е, какво пък, след като имам толкова време решавам все пак да драпна до Валявишкия чукар, който е на броени минути над главата ми.
Въртя се малко, зяпам езерата от другата страна и решавам отново да сляза надолу по склона, но този път измествам малко позицията. След известно драпане през морените се установявам и подхващам отново с панорамите. Да обаче облаците решават преждевременно да скрият слънцето и върховете не пламват, както очаквам. Леко разочарован, решавам да сляза до брега и да поразуча как стоят там нещата преди да се е стъмнило. Забравил съм си челника в заслона и слизането по тъмно не ми изглежда като приятна опция. Тъкмо се измъквам от хватката на морените и стъпвам на тревата, когато слънцето отново се показва иззад облаците и облива в червено отсрещните върхове. Още не съм свършил да псувам тихичко, а вече се нося обратно по камъняците към изоставената позиция, разпъвайки статива в движение. Всичко свършва за броени минутки, но успявам да отреагирам адекватно. Снимката е факт.
След поредното пазене на равновесие по камъните най-накрая слизам до брега на езерото. Срамежливо облаче се показва над Каменица, за да отрази последните лъчи на вече залезналото слънце. Нали исках поне едно облаче в небето…
Настъпва времето на любимия ми Син час. Вярно, през зимата е по-ефектен, но не се оплаквам. Единствено вятъра ми пречи. Заради него не мога да получа желаното огледално отражение. Ем, колкото-толкова.
Вече става наистина тъмно. Секунди преди да сгъна статива едва долавям с очи онзи красив ефект, наречен alpenglow. Фотоапарата успява да го запечати по-добре през 20-те секунди, за които експонира.
Прибирам се на топло в заслона, където останалите ме чакат за вечеря. Хапваме стабилно и с триста зора успявам да се преборя с напиращата умора и да изляза навън за някоя нощна снимка. Луната вече се е издигнала високо и осветява всичко в околността. А това долу да не би да е… да, това в подножието на Каменница определено е стелеща се мъгла. Докато се добера до близкото хълмче и се наглася за снимане, вече не е останало и помен от нея.
На сутринта изгрева го няма никакъв затова си позволявам да поспя малко повечко. Все пак по едно време се размърдваме и слизаме на първия етаж, където ни очакват топли пържени филийки за закуска. Решили сме днес да качим Джангала. Снимка за спомен до заслона и поемаме по пътеката с оранжевите точки. Бавно, но славно се носим през морените. След като най-накрая ги прекосяваме, захапваме по тясната пътечка към върха. Докато се чудим откъде после да слезем и дали да не оставим раниците някъде нагоре по пътя, взехме че изпъплихме до върха. Гледките навсякъде са чудни. Заобиколени сме от върхове и езера, а зад върховете докъдето поглед стига – море от облаци.
Правим по някоя снимка за спомен и решаваме да слезем по пътеката към Попово езеро. Доста симпатична пътечка (къде личи, къде не), определено ще се повтори някой път. На Попово езеро се засичаме с група македонци. Бъбрим си малко, но времето ни притиска. Хващаме отново по пътеката за Безбог. Този така досаден на връщане баир…
Та така, добрах се и аз най-накрая до Тевно след толкова години канене. Определено ме грабна и си спечели мъничка част от сърцето ми, настанявайки се редом до други невероятни места. :)
Colorscapes 
Браво за img_3144-img_3162.jpg. Жалко, че на такава ниска резолюция не може да се види и половината от красотата в детайлите й. А на тема отражения – просто пробвай по-дълга експонация, ако трябва добави и ND филтър във фоточантата си :)
За перфектно отражение си трябва напълно спокойна повърхност. Ако има вятър, ND филтър и дълга експонация няма да помогнат. Но принципно едно ND филтърче наистина би било добро попълнение :)