Есенни неволи

Както всяка година очаквах есента с нетърпение. Кроях големи планове какво и къде да снимам, когато всичко стане шарено. Тази година надеждите ми бяха дори по-големи от обикновено, заради дъждовното лято. НО (да, тук идва голямото НО…), да снимаш красива есен не е никак, ама никак лесно! Тънкия момент тук е, че ако снимаш малко по-рано, не всички дървета ще са се обагрили на максимум. А ако закъснееш дори съвсем малко има вероятност вятърът да събори всички листа от дърветата. А идеалния период трае само няколко дена. Няколко дена, за които чакаш цяла година.

14.10.14

Тъй като Витоша ми е най-близо, логично започнах със нея. През този ден реших да направя обичайната първа разходка по пътя за Железница, откъдето може да се направи добър оглед на положението с шарените листа по склоновете на планината. В сравнение с миналата година, положението беше малко по-зле, затова не спирах много край пътя, ами мислено си набелязвах места (евентуално за по-късно, ако няма какво друго да се снима). Занесох се директно до беседките малко преди Железница.

Останах с леко смесени чувства. Хем беше шаренко и се радвах, хем есенните цветове не бяха взели тотална доминация над лятното зелено. Ем, каквото такова. Радвах се поне, че съм насаме с фотоапарата и мислите си. Имаше обаче още един малък проблем. Небето беше покрито от плътна облачност (което е добре), но нямаше дори и намек за лек дъждец, който да измие запрашените листа и да разкрие наситените им цветове.

Поляризационният филтър помага мъничко в този случай, но при наличие на влага по листата резултата е коренно различен! Помрънках си малко наум, докато обикалях между брезичките. Мъчех го оттук-оттам, но общо взето всички кадри с брези изглеждат еднакви. Затова накрая прибягнах до познатите абстракции.

Нямаше какво повече да изцедя от това място, затова продължих по пътя. Малко след Железница си харесах други брезички и спрях. В момента в който си нагласих статива и фотоапарата, батерията замина. Тръгнах да ровя в раницата да извадя резервната. С нарастващ ужас проверявах всяко джобче панически, докато на третата проверка в крайна сметка, съзнанието ми реши да приеме истината, че съм я забравил в голямата раница за планина, след последното ходене. Еми, Есен vs. Мен – 1:0. Запалих обратно към София. На едно място угледах страхотно самотно дръвче, отрупано с позлатени листа и моментално видях перфектния кадър в главата си. За пореден път ми идеше да се изям от яд, че съм си забравил резервната батерия. Нищо, утре щях да съм отново на линия с две заредени батерии и нямаше да ми се изплъзне! Или поне така си мислех…

15.10.14

На следващия ден отново се изстрелях към същото място. Шока от видяното обаче не мога да го опиша. От онази невероятна златна корона на дървото от предния ден, бяха останали точно 3 листа!!! Гледах тъпо и невярващо… Как е възможно да се случи такова нещо само за една нощ… Есен vs. Mен – 2:0. Продължих към горичката, където ми беше паднала батерията. Там все щях да извадя нещо.

Бели брезички, златна папрат по земята… хммм какво му липсва… ааа да, малко дъждец! Еми така, както си го мислех, взе че заваля! Какъв кеф! Апарата започна да се мокри и реших, че май е време да извадя специалния хоум-мейд дъждобран за него. Тръгнах да ровя в раницата и… не, не, не, НЕЕЕ!!! Айде стига бее, веерно ли?!? Отново?!? Забравен вкъщи?!? За пореден път не можех да повярвам на късмета/глупостта си… Есен vs. Мен – 3:0. Реших, че този път поне няма да се дам без бой. Горичката вече я бях наснимал, а от района около пътя нямаше кой знае какво по-различно да се изстиска. Затова потеглих към Златните мостове. Докато пристигна (все пак бях на другия край на планината) и дъжда спря. Идеално! Исках да се покатеря малко нагоре по морената, за да повторя една снимка от миналата година, но още на втората крачка се отказах. Да скачаш по мокрите камъни не е много умно. Един път така се озовах с двата крака в малка локва… а можеше да е и в някоя дупка, откъдето няма излизане… Позавъртях се да видя какво мога да снимам около пътеката и вниманието ми веднага беше привлечено от тези чудни брезички.

Най-накрая успях да отмъкна един кадър от есента. Есен vs. Мен – 3:1. Толкова бях доволен, че забравих за всички неволи. Повъртях се още известно време в околността. Слънцето се скри зад хоризонта и взе да се смрачава. С последната светлина, която беше останала щракнах това дърво.

16.10.14

Трети ден. Вече бях насъбрал доста и бях твърдо решен този ден да не правя тъпи грешки. Проверих няколко пъти дали съм заредил батериите, и дали съм сложил дъждобрани (за мен и за фотоапарата) в раницата. След се уверих, че този път съм взел абсолютно всичко необходимо се качих в колата и потеглих. Е, напук на моята увереност, небето реши да се разтвори и докато стигна до планината вече се изливаше такъв порой, че чистачките едва смогваха. Вече се отказах да броя резултата. Ясно е, че срещу природата човек не може да се бори. Не знам и аз какво толкова се впрягах. Реших че е излишно да се ядосвам за глупости.

Пообиколих малко из гората над Владая в дъжда, за да охладя страстите. Чудно нещо е това меланхолично есенно време – действа ми адски успокояващо и релаксиращо! На дисплейчето на фотоапарата може всичко да изглежда пълен хаос, но на живо атмосферата е… честно казано, не се сещам за подходяща дума. Човек трябва да го усети! Не мога да кажа кой точно ми е любимия сезон, но разходка в дъжда в есенна гора със сигурност е на едно от първите места в класацията ми с любими моменти. Наред със газенето по тъмно преди изгрев в неутъпкан сняг високо в планината или стоенето в мъглата пред някой бушуващ водопад… Отплеснах се. Та след като се поразходих без да вадя фотоапарата (с изключение на горната снимка), реших пак да се кача до Златните мостове. За щастие спря да вали сериозно. Само припръскваше от време на време.

Хванах по пътечката надолу по реката. Личеше, че есента бърза да си замине преди още да се е настанила удобно. През нощта се беше извил вятър и беше сътворил пакости. Някои дървета бяха вече голи, други пък още зелени. В крайна сметка не мога да се оплача, че есента не беше красива. Напротив, през първия ден като гледах планината, всичките ѝ склонове се бяха изпъстрили на максимум! Просто… просто всичко беше толкова кратко… Човек иска да ѝ се порадва повечко, да има възможност да обиколи повече места и да му се дадат повече шансове. Но природата си има своите капризи. И да, да снимаш красива есен не е никак, ама никак лесно! Иначе нямаше да е толкова красиво и забавно, нали?