Сигурно ше си кажете ебати тъпото и дълго заглавие. Еми честно казано не можах да реша кое от всичките пасва най-много на ситуацията, та реших да го оставя така. Пък и нещо мноооого ме е домързяло да пиша напоследък. Сами виждате колко нередовно водя този блог, а не е като да нямам снимки за показване. Както и да е, да се върнем на основното. В края на декември се събраха две дълги седмици почивни дни, които изкарах в родния Белоградчик.
21.12.14
Нямаше как да се сдържа да не разходя фотоапарата из любимите камънаци. Още на втората вечер, похапнал доволно, хванах към познатите позиции. Още в момента в който си подадох носа навън обаче ентусиазма ми се изпари. Небето беше плътно покрито с облаци и не се показваше нито една звезда. Зяпах тъпо и се чудех защо по дяволите не погледнах първо от терасата какви са условията. Реших все пак, че ще ми се смеят много в нас, ако се прибера след минута и половина навън. Пък и една разходка нямаше да ми навреди. Оказа се, че все пак късмета беше с мен и докато се позиционирам на най-близката позиция облаците се разкъсаха.
Беше твърде студено и твърде много ме мързеше да въртя звездни въртележки, затова заложих на кратките експонации. След като приключих с тази позиция реших да се разходя до Гъбите. Заредих пак стандартната вертикална композиция там, но в един момент се замислих, че май не съм им правил хоризонтална снимка досега… хммм… кво ли ще стане ако завъртим…
Абее… не е кой знае какво, ама става. Пробвах се след това с малко deep sky снимки на мъглявината М42 в Орион, ама нещо бързо ми умря мерака, защото нямам подходяща техника и се прибрах.
23.12.14
На по-следващата вечер излязох да чакам залеза на една любима позиция близо до Ученичката. Със самата позиция имаме доста обтегнати отношения, но се надявам за това да разказвам някой друг път, тъй като перфектната снимка продължава да ми се изплъзва. Обстановката беше от онези, дето не знаеш дали всичко ще угасне още преди да е започнало, или пък ще избухне в невъобразими цветове.
Мдаа, беше вторият случай! Запуках с клиновете на любимата композиция, а картата се пълнеше феноменално бързо (да живее дигиталната фотография!). Тъй като облачността беше много висока, спектакълът се развиваше необичайно бавно и дори реших, че имам време да отместя фотоапарата малко встрани и да щракна тези две снимки на Конника (които виждате тук). Малко хазартно решение, предвид че бях решил твърдо да заложа на сигурното, но късмета беше с мен :)
Самата снимка с Ученичката ще я видите (надявам се) в друг пост, както казах, след като успея да сглобя клиновете със зверската контра. Целият спектакъл продължи повече от 40 минути, като накрая събрах сергията и си тръгнах още преди да догорят последните цветове в небето! Толкова се бях преситил. Пък и нямах челник, а не ми се искаше да се пребивам навръщане в тъмното…
27.12.14
Ето че най-накрая заваля сняг! Сутринта тръгнах да гоня изгрев, ама първо че нямаше никакъв, второ че докато отрина колата и щях да го изпусна… Поне си тествах зимните гуми. В късния следобед пъкна и местния агент, моя приятел Краси Петров. Заредихме се на най-достъпната позиция – панорамната площадка пред ресторант Мислен камък. В тоя сняг не ни се искаше да се пребиваме някъде по цепките и пропастите между скалите.
Залеза беше доволно тъповат, затова предимно го карахме на приказки. В един момент Краси все пак реши да пощрака малко, затова го оставих на спокойствие и реших и аз да си харесам нещо. С последните процеждащи се лъчи се роди горната снимка. След като слънцето се скри продължихме с мохабетчето, докато изчакаме да се постъмни за някоя нощна снимка.
Падна мръзнене, но все пак дочакахме онзи приятен микс от светлини и цветове – луната хвърля студени сини цветове в далечината, а скалите на близък план са окъпани в топли оранжеви нюанси от светлините на града. Интересна комбинацийка :)
29.12.14
Реших да оползотворя и последната вечер от престоя си в Белоградчик. Приближавайки се отново към позицията от последния път видях позната джипка… хммм, това не е ли… даа, Ванката Миладинов седи и ми се хили отвътре. Дошли с Радо да поснимат, ама залеза по-тъп и от предния път. Поприказвахме си и те си тръгнаха да се настаняват в едно хотелче. Аз пък се заложих да чакам Синия час, тъй като имахме неразчистени сметки с Ученичката. Не след дълго моментът настъпи!
Не мога да намеря думи, с които да опиша колко обожавам този момент през зимата! Последните остатъци от светлина в сумрака хвърлят навсякъде студени сини тонове. Мракът бързо настъпва и човек започва да си понапряга зрението, за да различава формите в пейзажа наоколо. Именно това напрягане и студа, който те обхваща, заради минусовите температури, затъпяват всички останали сетива, като по този начин те оставят да се насладиш на максимум на пейзажа наоколо, преди контурите и сенките да почнат да се сливат в нощта. Тази вечер бях голям късметлия, защото само минути след този ефимерен момент, луната се беше издигнала дотолкова, че да започне да облива снега със своята мека светлина. Получи се друг интересен момент, характерен за зимата, когато вместо да настъпи пълен мрак, наоколо бавно и едва доловимо започва да става мъничко по-светло, заради високата и силна луна.
Да, определено това беше Кадърът, за който бях дошъл! От този момент вече можех да спя спокойно през цялата зима, знаейки че имам поне една снимка като хората. Само времето ще покаже, но се надявам да не е и единствената :)
Colorscapes 