Муратово езеро през есента

03.10.15 – 04.10.15

Подобно нещо не ми се беше случвало много отдавна. Това ходене в планината стана много спонтанно. А както знаем, спонтанните неща са най-хубави. Така се извъртяха нещата, че се прибирам аз в малките часове на нощта и гледам, че Краси се кани да ходи в Пирин на сутринта. А пък аз имам ангажименти до обяд… Разбрахме се на две на три, че евентуално ще се чуем, ако успея да си свърша работата и да ходим заедно. На сутринта нещата се наредиха по мед и масло и следобеда вече си търсехме място за паркиране някъде по пътя за хижа Вихрен.
Навряхме се в едни камънаци и след като слязохме от колата, като всеки две нормални момченца почнахме да си ги мерим. Ама не ония работи… не, не и обективите. Почнахме да си мерим раниците – на кой му била по-тежка. Е, Краси ме би, ама той беше помъкнал два фотоапарата, два статива и цял комплект за оцеляване, все едно сме тръгнали на война. Пък аз половината обективи си ги бях оставил в нас. Ама вече внимавам къде и какво мъкна в планината, след като миналата година в Румъния едва не хвърлих топа, заради тежката раница. Теглото просто убива кефа.

Canon EOS 60D, Tokina 11-16/2.8, статив
11 mm, iso 100, f/10
експозиционен клин от 4 кадъра – 1/8, 1/15, 1/30, 1/60 сек.
focus stacking от 2 кадъра за максимален DOF и детайли

Както и да е. Понесохме се бавно, но славно и след по-малко от час в приказки и пуфтене се тропнахме на брега на езерото. Хвърлихме раниците, извадихме фотоапаратите и се заехме с проучване на брега, тъй като не ни оставаше много време до залеза. Още в самото начало си харесах един разцепен камък за преден план, който в последствие се оказа една от двете основни позиции, на които снимах. Заплюх си я и тръгнах лекичко да се транслирам по брега, в търсене на нещо по-интересно. Гъзих се 15 минути пред едно миниатюрно цветенце правейки разни фокусни клинове, след това реших, че не е чак толкова интересно, за да си заслужава трепането, ако залеза се окаже красив. Намерих си друг камък, тоя път и с водорасли. Още тук обаче си пролича, защо за сериозни снимки се ходи сам – почнахме леко да се засичаме с Краси и трябваше да се изчакваме един друг.

Canon EOS 60D, Canon EF-S 10-18, статив
10 mm, iso 100, f/10
експозиционен клин от 3 кадъра – 1/3, 1/6, 1/13 сек.

Сянката на Муратов бавно се катери по склоновете на Тодорка.

Сянката почти изцяло погълна Бъндеришкия чукар и този път се преместих малко по-надалеч да си търся подходящ изглед към Тодорка. Слънцето вече я обливаше с меки златисти лъчи, а аз си имах обичайните водорасли за преден план – с две думи всичко беше ток и жица. Сянката на Муратов бавничко се катереше по склоновете на Тодорка, а светлината ставаше все по-топла. Докато се боричкахме с Краси за поредната позиция, бате Райко рЕзко се скри зад един облак и представлението свърши… ееее, бива ли такова нещо. Краси духна нанякъде, а аз спокойно си се разположих на един камък навътре в езерото, надявайки се, че все пак след кратка пауза залезът ще се завърне. Така и стана. Светлината вече беше наситено оранжева и побързах да натрупам материал в картата. В един момент цветовете започнаха бързо да отслабват. Виждаше му се краят. Аз обаче тъпо и упорито продължавах да газя в езерото чудейки се как да си намеря по-неудобна позиция за снимане. Единственото, което успях да направя, бе да си намокря малко краката. Оказа се, че дори и гумения борд не може да замени добрите стари рибарски ботуши. Вдигнах си чукалата и се върнах на любимия разцепен камък да чакам Синия час. Бях решил да дебна евентуално и някоя нощна снимка оттам.

Canon EOS 60D, Tokina 11-16/2.8, статив
11 mm, iso 400, f/10
експозиционен клин от 2 кадъра – 30, 60 сек.

Alpenglow ефект – когато върховете лекичко порозовяват, въпреки че слънцето отдавна се е скрило под хоризонта.

В един момент от клековете изскочи Борката и на свой ред се разположи на брега. Времето си минаваше, лафчетата си вървяха, сините цветове се насищаха, а аз продължавах да се мъча да си изпипвам композицията около камъка, местейки статива с милиметри. В един момент се появи и приятния ефект Alpenglow, при който върховете леко порозовяват, въпреки че слънцето отдавна се е скрило под хоризонта. Цялата работа идва от това, че миниатюрни частици прах и влага високо, високо във въздуха продължават да отразяват слънчевата светлина, но вече под много малък ъгъл.

Canon EOS 60D, Tokina 11-16/2.8, статив
11 mm, iso 3200, f/2.8, 25 сек.

Синият час отстъпва място на нощта, а небето започва да се изпълва с все повече звезди.

Вече се постъмни прилично, по небето бяха започнали да се показват първите звезди, но беше все още рано за нощни снимки. Зарязах статива в езерото, барабар с фотоапарата и се затътрих към раницата. Разпънах палатката и седнах да хапвам. След като неусетно унищожих повече от половината от торбата с яденето, реших че все пак е хубаво да оставя нещо и за закуска. Междувременно небето вече се беше напълнило доволно със звезди. Занесох се пак при фотоапарата и се заех със снимането. В такива моменти човек е благодарен, че е композирал по светло. Да се опитваш да си намериш точния кадър в пълен мрак е истински кошмар! Събирах си аз звезден материал, когато на отсрещния бряг се появи група туристи.

Canon EOS 60D, Tokina 11-16/2.8, статив
11 mm, iso 6400, f/2.8, 25 сек.

Естествено прецакаха кадрите, защото започнаха да светят с челниците си право към мен. Айде, 1-2 минутки е нормално, ама те не се спряха. Хубаво де, хора в планината през нощта не сте ли виждали? Не можех да ги търпя повече и отидох да хапна отново, за да се поуспокоя. Те пък малко след това хванаха нагоре към Бъндеришката порта, вероятно в посока Синаница. Повдигнах си отново гъза, искаше ми се да щракна някоя снимка на Млечния път. Хубаво, ама знаех, че сериозна снимка няма да стане, защото не се намираше там където ми трябва на мен, а за някаква си несериозна снимка да си размествам статива и фотоапарата от идеалната позиция с камъка… хммм, Краси, я дай един фотоапарат и статив, Борка, я дай един обектив – гледайте сега как се снима Млечен път :D

Canon EOS 100D, Tokina 11-16/2.8, статив
11 mm, iso 6400, f/2.8, 30 сек.

Как ми се искаше тоя Млечен път да е над Бъндеришки чукар…

В един момент на всички ни писна и насядахме около палатките на приказки. Някак вече изобщо не ми се помръдваше. Умората от натоварената седмица, а и студът, който се настаняваше взеха да си казват думата и скоро се изпокрихме по палатките. Хич не ми се щеше да го правя това, тъй като исках да снимам и лунния изгрев по-късно през нощта, а знаех, че напъхам ли се в чувала, всичко ще приключи. Навих си все пак аларма и подхванах някакви игрички на телефона да убия времето. В един момент някой от съседните палатки включи дъскорезницата. Само не разбрах дали беше от нашите хора или не. Споменах ли че си имахме компания? Двама пича имаха нещастието да споделят вечерта си край езерото с нас. Легнаха си още преди ние да седнем да вечеряме и идея си нямам как са успели да заспят покрай нашите разговори. В един момент неусетно съм задрямал, но добрата стара аларма се погрижи да ме събуди. Подадох си главата навън и студения ветрец набързо ме разсъни. Хич не ми се излизаше. Тъкмо се бях затоплил приятно в чувала. Още по-обезкуражаващо беше, че ако исках да спя с топли и сухи крака, трябва отново да обуя мокрите и вече много студени чорапи, които бях намокрил по-рано, газейки из езерото. Без особено желание се изритах навън, все пак си бях зарязал фотоапарата върху статива в езерото. Не исках да го заварвам на сутринта подгизнал в роса. Това си беше стратегически ход от моя страна – хем не ми се налагаше да си търся композицията в тъмното, хем ми гарантираше излизането през нощта от палатката, за да снимам лунния изгрев. Ако фотоапарата беше на топло при мен в палатката, със сигурност нямаше да мога да изпълзя навън.

Canon EOS 60D, Tokina 11-16/2.8, статив
11 mm, iso 6400, f/2.8, 25 сек.

Първите лунни лъчи едва забележимо облизват Бъндеришки чукар.

Луната се беше показала над хоризонта, но стоеше скрита зад Тодорка. В небето имаше приятни облачета и започнах да щракам. Едва когато погледнах първата снимка на дисплея на фотоапарата видях, че лунната светлина беше облизала Бъндеришки чукар. На живо ми трябваше известно време и доста напрягане, докато започна да различавам сенките. Включих дистанционното да направи поредица от по-дълги експонации за предния план и след близо половин час обикаляне и мръзнене погледнах да видя какво съм сътворил. Идеше ми да рева – камъка на предния план буквално светеше в червено! Как се получи това по дяволите – нали си бях изключил всякакви светлини на челника… Блъсках си главата известно време, докато се усетя кой е източникът на загадъчната червена светлина – мъничката лампичка на дистанционното, която свети докато дистанционното командва фотоапарата… идеше ми да се таковам у главата колко съм прост, та не го бях съобразил. Пуснах наново същата поредица от снимки, този път внимавайки тъпата лампичка де не е обърната към камъка. По време на снимките задуха вятър, който образува нервни вълнички в езерото и съсипа перфектните отражения. Пак се получи ефектно, но си исках отражения на звезди в езерото. Докато се суетях около фотоапарата, луната взе че се показа над Тодорка и започна да огрява предния план. Светлината се засилваше с всяка минута и в един момент вече си виждах собствената сянка ярко очертана върху поляната. Поснимах още малко, псувайки тихичко самолетите, които не спираха да шарят из небето в кадър. Към 1 и нещо вече се отказах и се напъхах в палатката. Успях само да пренавия алармата за изгрев и откъртих на момента.

Canon EOS 60D, Tokina 11-16/2.8, статив
11 mm, iso 6400, f/4
експозиционен клин от 2 кадъра – 30, 70 сек.

Въпреки, че през втората половина на нощта захладня и ми беше малко некомфортно студено, хич не ми се ставаше, когато алармата се включи в 6:30. Изключих я сънено и се обърнах на другата страна. Казах си, че е твърде рано. Все пак статива си ме чакаше в езерото – трябваше просто да обуя обувките и да сложа фотоапарата – няма и две минутки работа, за къде да бързам. Краси обаче вече беше навън и подвикна, че небето вече било започнало да се оцветява. Как така бе, човек, има цял час до изгрева. Гледах как палатката потреперва от вятъра и хич не ми се излизаше навън. Любопитството обаче започна да ме гризе отвътре. Недоверчиво подадох глава навън и какво да видя – облаците наистина бяха започнали да розовеят.

Canon EOS 60D, Tokina 11-16/2.8, статив
11 mm, iso 1600, f/10, 30 сек.
тройно обработен RAW кадър в ACR + един кадър на iso200 и 60 сек. за най-светлата част от небето

Забележете само настройките, при които направих тази снимка – iso1600 и 30 секунди експонация – това може да ви даде бегла представа колко рано и тъмно беше все още. В обратната посока дори имаше звезди!

P.S. Явно съм бил все още неадекватен, щом съм оставил толкова високо iso, вместо да използвам дистанционното и да пусна снимката на 2 минути и iso400 примерно.

Потърках очи, погледнах пак – не, няма грешка. А в обратна посока все още имаше звезди! Баси мамата, май се очертава страшен изгрев. Тръгнах да се обувам, тихичко проклинайки тъпите връзки, които ми изгубиха цели 5 минути, докато ги вържа с измръзналите ръце. Затичах се бързо към моя камък и сложих фотоапарата на статива. Естествено, направих това по толкова непохватен начин, че статива се размести, а предния ден го бях донагласявал в продължение на 15 мин, за да бъде всичко точно до последния милиметър. Криво-ляво го нагласих отново и започнах да стрелям като картечар. Облаците ставаха все по-розови с всяка изминала секунда.

Canon EOS 60D, Tokina 11-16/2.8, статив
За предния план: 11 mm, iso 200, f/10, 120 сек.
За небето: 11 mm, iso 100, f/10, 20 сек.

Цветовете и релефа в облаците се променяха с всяка секунда!

Започнах да се колебая дали да си остана на тая позиция до края на изгрева или да отскоча до другата с Тодорка. Направо се разкъсвах вътрешно, че не мога да бъда на двете места едновременно. В един момент облаците взеха да ми бягат от кадъра, затова му теглих една майна и се затичах към другата позиция. Започнах да си търся местенце покрай брега, но по възможност такова, че да не си пречим отново с Краси, както вечерта. А облаците продължаваха да стават все по-ярки и по-ярки. В един момент картинката като че ли достигна до своята кулминация и даде леко ход назад.

Canon EOS 60D, Tokina 11-16/2.8, статив
11 mm, iso 100, f/10
експозиционен клин от 4 кадъра – 8, 4, 2, 1 сек.
focus stacking от 2 кадъра за максимален DOF и детайли

Знаех обаче, че това е само измамно и истинския момент тепърва предстои. Настана затишие пред буря. Напрежението във въздуха можеше да се реже с нож! Стояхме като някакви гладни пирани, чакащи нищо неподозиращата си жертва. Минутка-две по-късно небето направо експлодира от цветове! Фотоапаратите защракаха още по-яростно и начесто, а аз направо си глътнах граматиката. В тоя момент Краси разцепи тишината с едно мощно „Еб*ньееееееееее“. До този момент се бях удържал да не направя същата простотия, заради двете момчета, които още спяха в тяхната палатка. Но носталгията по отминалите времена, когато скитахме заедно по дивите баири на Северозапада рязко премахна всичките ми задръжки и в следващия момент и аз ревях прословутата фраза :D Както казва един приятел – НЕМА ТАКЪВ КЕФ!!!

Canon EOS 60D, Tokina 11-16/2.8, статив
11 mm, iso 100, f/10
експозиционен клин от 5 кадъра – 2.5, 1.3, 1/2, 1/3, 1/6 сек.
focus stacking от 2 кадъра за максимален DOF и детайли

Уникална експлозия от цветове! Един от най-цветните изгреви, които съм виждал!

В този момент усетих, че невероятната светлина има вероятността да се проточи повече от обичайното. За части от секундата мозъка ми пресметна, че един фокусен и експозиционен клин от това място е напълно достатъчен и абсолютно безотговорно взе хазартното решение да се пробвам отново с другата позиция. Секунди по-късно краката ми вече ме носеха през камъняците към отсрещния бряг на езерото. Абсолютно неусетно повтарях „мамка му, мамка му, мамка му“ молейки се светлинното шоу да не приключи преди да успея да стигна до разцепения камък. Вътрешно се надявах и развързаната връзка на едната ми обувка да не се закачи някъде, защото направо виждах как си размазвам лицето и фотоапарата в някоя скала, ако изгубя равновесие. За щастие нищо подобно не се случи и останал без въздух стигнах до моето място. Още не можех да си кажа името след тоя спринт, но вече звучно нареждах тъпия статив и тъпите камъни и тъпия ремък на фотоапарата, който отново цопна в тъпата вода. След ожесточена борба със статива и времето успях криво-ляво да докарам същата композиция и да започна да снимам. Светлината бавно започна да се променя, минавайки от розови към червено-оранжеви нюанси. Появиха се малки вълнички в езерото, които ме дразнеха. Тръгнах да бъркам по джобовете и отново ме обзе тих гняв. След като цяла вечер бях обикалял с джобове пълни с филтри и обективи, без изобщо да ги използвам, на сутринта бях взел гениалното решение да оставя всичко в палатката. Докато се усетя краката ми отново ме носеха в бесен галоп, докато отново крещях „мамка му, мамка му, мамка му“. Грабнах набързо ND филтъра от палатката и газ обратно към фотоапарата. Този път вече бях сигурен, че светлината ще си замине. Но не! Въпреки че нюансите не бяха същите, светлинното шоу определено продължаваше.

Canon EOS 60D, Tokina 11-16/2.8, ND64 (6-stop) филтър, статив
11 mm, iso 200, f/10
експозиционен клин от 4 кадъра – 30, 15, 8, 4 сек.
focus stacking от 2 кадъра за максимален DOF и детайли

В бързината да завинтя филтъра на обектива, за малко да го изпусна и да цопне в езерото. Имах време точно за един експозиционен клин, когато светлината рязко започна да отслабва. Този момент беше просто неизбежен. Нямах право на оплаквания, все пак снимах от близо час в невероятна светлина! Затичах се отново към другия бряг с водораслите. Вече и аз не знаех защо, вероятно по навик. Просто не ми се спираше, исках да снимам още. Половин година без никакво снимане не ми се беше отразила добре. С изчезването на светлината нещата, като че ли започнаха да се развиват доста по-бавно. Най-накрая имах време да си поема глътка въздух и да позволя на мозъка си отново да започне да работи и мисли нормално.

Canon EOS 60D, Tokina 11-16/2.8, ND64 (6-stop) филтър, статив
11 mm, iso 200, f/10
експозиционен клин от 2 кадъра – 20, 10 сек.
focus stacking от 2 кадъра за максимален DOF и детайли

Другите вече се бяха отказали от снимките, така че спокойно се настаних на един камък в езерото. Поиграх се малко, докато съвсем ми спадна ентусиазма и се отказах. Всичките ми сетива се бяха претоварили. Не бях изпитвал такова чудо от онзи изпепеляващ зимен залез в Белоградчик. Тропнах се пред палатката, имах нужда от малко почивка. Извадих торбата с яденето, набухах се като животно и след това последва обичайното мързелуване, изтягане на слънце, сгъване на палатки и прибиране обратно към големия сив скучен град.

 

Коментирайте и споделяйте на воля! :)

 

Заповядайте и във Фейсбук страницата ми, където можете да откриете още мои снимки :)