Drone: DJI Phantom 3 Advanced
Панорама от 3 вертикални кадъра
За предния план – f/2.8, ISO 800, 7 x 1/15 sec. (за чистене на шума)
За небето – f/2.8, ISO 400, 7 x 1/120 sec. (за чистене на шума)
Както неведнъж съм казвал, изгревите и залезите в Белоградчик са трудни за снимане. Особеностите в релефа на местността винаги са създавали проблеми. Хубавите изгреви, са възможни единствено зимно време, защото само тогава слънцето изгрява достатъчно ниско (през по-голямата част от годината на пътя му има висок хълм, който блокира светлината). Но пък през зимата не можеш да се добереш почти до никоя читава позиция, без да рискуваш да загинеш в някоя цепнатина. Хубавите залези пък обикновено са съпровождани със зверски контри и огромна разлика в контраста между скалите и небето и докарват огромни главоболия при постобработката. Най-големият от всички проблеми обаче е следният (малко е трудно да го формулирам просто и кратко, затова ме изтърпете): за времето, в което се случва един изгрев/залез, можеш да направиш само една снимка и то, в много малък процент от опитите (формулировката не е свършила, продължете да четете). Проблема идва от това, че на всяко едно от местата с интересни гледки, композицията е само една и за нея трябват строго определени светлинни условия, за да се получи мечтаната снимка. Защото дори небето да започне да бълва огън и жупел (което само по себе си не е често срещано явление), може да се окаже така, че целият спектакъл в небето се разиграва не в посоката, в която ви трябва, ами точно в обратната. А както вече казах, повечето интересни места по скалите, предлагат интересна композиция само в една посока. В другата – едно такова с три букви. Колко пъти съм псувал и съм умирал от яд, че в небето се случва нещо невероятно, а аз съм на грешната позиция… А на Белоградчишките скали не съществува опцията просто да се преместиш на друга. Освен ако не можете да летите като Супермен, преместването до друга позиция включва спускане по гъз, понякога придружено с нежелани търкаляния (включително кълбо напред) по скалите, тичане километър-два из скалните лабиринти и горски пътечки (за нещо, което по права линия е около 100-200 метра), често съпроводено с провиране из храсталаци и дране из трънаци и накрая катерене наново по желаната скала. Гледал съм състезатели на Балканското по спортно ориентиране как гледат невярващо в картите си, а след това в пропастта пред тях, чудейки се откъде по дяволите се минава. Тааа, за какво бях тръгнал да ви говоря… ааа, да – че изгревите и залезите в Белоградчик са ТРУДНИ за снимане! И че дори да уцелите красива светлина, вероятността да сте на грешната позиция е много ГОЛЯМА!
След това „кратко“ уточнение нека ви разкажа и самата история на снимката. Мрачен неделен ден, запушено сиво небе, някакви жалки остатъци от цветната есен… мисля, че схванахте картинката. Е да, ама и без това се прибирам само няколко пъти в годината, щеше да е грехота, ако не се разходя по скалите. Пък и Краси Петров също вече кръстосваше из шубраците. Срещнахме се и тръгнахме към една от любимите ми позиции по негово предложение. Не очаквах да се случи нещо интересно, но той си имаше нещо в главата, пък аз уж тръгнах само за компания. Докато си приказвахме, започна някакво раздвижване в небето и изведнъж слабичък лъч проби през тежката облачна пелена. Веднага наскачахме. Краси зареди всички фотоапарати и стативи дето има, а аз реших да извадя дрона. Това, което половин час по-рано изглеждаше като пълна греда, започна да се очертава като един много късметлийски залез. Оказа се обаче, че това е един от тези моменти, когато си уцелил подходящите условия, но не си на точното място. За позицията, на която бяхме, е необходимо цялото небе да гори, докато сегашният случай не беше такъв – шоуто се случваше само на хоризонта, който беше скрит от погледите ни, зад извисяващите се скали. Какъв късмет само, че с дрона можех да достигна точната позиция, която беше само на 200 метра пред нас, но би отнело повече от 40 минути да се доберем до нея.
Все пак нямаше как да мине без малко напрежение. Тъкмо си харесах композиция от въздуха и дрона се разпищя, че иска да се прибира. М*мка ти и тъпо хвърчило, баш сега ли реши да ти свърши тока. Бързо го върнах да му сменя батерията и обратно във въздуха. Вече беше доволно тъмно и за да не се прибера с няколко гигабайта размазани снимки реших да използвам по-високо исо, за да си докарам нужната скорост. Съответно, за да компенсирам загубата на качество на снимката, направих по няколко идентични снимки, които да стакна впоследствие, за да изчистя шума. Кадърът, който виждате тук е композит от 28 отделни снимки. Вертикална панорама от 3 снимки + още една по-тъмна за небето (Всяка една от 4-те снимки се състои от 7 идентични, стакнати за изчистване на шума – 7х4=28. Крайният резултат е кадър, който изглежда все едно е сниман на исо 160 или 200).
И така, това беше един неочакван залез, който нямаше да успея да снимам адекватно, ако не беше дрона, тъй като за пореден път бях на грешното място. Но това няма как да го разбереш, докато не е станало твърде късно за реагиране. Защото изгревите и залезите в Белоградчик са трудни за снимане!
По-голяма версия на снимката може да намерите на Фейсбук страницата ми!
Коментирайте и споделяйте на воля! :)
Colorscapes 