Ден 4
Четвъртият ден от малкото ни приключение започна край басейна на хотела. За мен обаче беше пълно разочарование. Не стига че водата беше ледена, почти като в океана, ами успях да лепна и един кърлеж докато си четях книжка под сянката на една палма. Общо взето половината ден бе пропилян. Следобеда обаче компенсирахме, като посетихме още едно от емблематичните за острова места – Levada do Caldeirão Verde или левада „Зелената калдера“.
Невероятни гори, зеленина, влага и мъгла – нашите спътници през този ден.
Ще попитате какво е левада? Време е за малко предистория. Заради специфичния релеф на острова и ефекта от океанските течения, почти всички валежи падат от северната страна на острова. А основната част от земеделските земи се намират в южната част, където през повечето време грее слънце. Затова преди около 500 години хората на острова започнали изграждането на система от напоителни канали, които прекосяват планината. Днес голяма част от тези канали са превърнати в атрактивни пешеходни маршрути, където туристите могат да се насладят на прохладата и зеленината.
70 mm, iso 80, f/2.8, 1/60 сек.
лек кроп
Самото достигане до началото на нашата левада си беше цяло приключение. Отначало минахме с малкото верно Fiat-че по най-стръмния асфалтов път на света! Първо – горката пандичка едва имаше мощността да издрапа, второ – в един момент си мислех, че предните гуми ще се отлепят от земята и ще се преобърнем назад. Само бях слушал за страшните моменти в офроуда, когато виждаш само предния си капак и небето, а тук дори бяхме на асфалт! След това, докато се изкачвахме в мъглата дори GPS-а се изгуби и без да искаме се озовахме в началото на пътеката към най-високия връх на острова. Това би било прекрасно, ако искахме да го катерим, но не това беше нашата цел за деня. Оказа се, че трябва да оставим колата на една отбивка по пътя и оттам ни очакваха 2 км пеша до един горски парк – Parque Florestal das Queimadas – официалното начало на нашата левада.
11 mm, iso 200, f/8
експозиционен клин от 2 кадъра – 1/30, 1/80 сек.
В този парк има две къщурки, които са в типичния за ранните заселници на острова стил със сламени покриви. Самият парк наподобява дендрариум и е изключително красиво и спокойно място. Човек може да си изгуби целия ден тук в почивка. Но нас ни очакваше още 6.5 км преход до Зелената калдера, а денят напредваше. Още в самото начало ни посрещна една кална пътека, за която не бяхме съвсем подготвени, но решихме че ще жертваме маратонките за каузата. Скоро се разминахме с един германец, който с немска точност ни описа какво ни очаква по пътеката – първата 1/3 кал до ушите, но проходимо, следващата 1/3 пътеката се стеснява и става доста камениста, а в последната 1/3 пътеката е широка само половин метър и се върви до обезопасително въже и бездънна пропаст от другата му страна. Но нямало страшно, така като ни гледал сме щели да се справим. Само като чух тясна пътека и пропаст и ми се прииска колкото се може по-бързо да стигнем до този участък.
11 mm, iso 100, f/8
експозиционен клин от 2 кадъра – 4, 1.6 сек.
Поглед вертикално нагоре над входа на един от тунелите.
Пропуснах да спомена, че почти всички левади в някакъв момент преминават през неосветени тунели с различна дължина – от няколко десетки метра до цели километри в някои случаи. Затова е задължително да си носите някакви челници или фенерчета. Нашата левада минаваше през 3 тунела, единия от които беше дълъг почти километър. Въпреки че маршрута няма почти никаква денивелация (има незабележим наклон, колкото едва да тече водата в канала), пътеката заобикаля всяко едно хребетче и всяка една долина и това я кара да изглежда безкрайна. След края на последния тунел дойде и интересната част от пътеката – онази с въженцето и бездънната пропаст.
24 mm, iso 80, f/5.6, 1/160 сек.
Забавната част от левадата.
През повечето време мъглата ни пречеше да видим къде реално вървим, но за няколкото кратки момента, в които се разкъса ни взеха дъха! В тази си част пътеката е издълбана върху отвесната стена на гигантска долина, която започва от сърцето на планината и слиза до брега на океана. От нас до дъното на пропастта имаше повече от двеста метра, а нагоре до върховете на склоновете дори повече. А отсрещната страна беше невероятно близо. Все едно си на една от онези невероятни разходки с хеликоптер в Хаваите. В един момент пътеката рязко сви в една много тясна пролука между скалите вляво и се озовахме в прословутата зелена калдера – цилиндрична дупка в сърцето на планината, в която стоиш на дъното, заобиколен от всички страни от 200-метрови отвесни стени, покрити с тучна зеленина, а срещу теб – огромен водопад, който сякаш се излива направо от небето!
iso 100, f/10
вертикална панорама от 3 кадъра на 11 mm
експозиционен клин от 3 кадъра – 2, 0.8, 1/3 сек.
Извадихме късмет с късното ни тръгване от хотела, защото последната групичка хора тъкмо потегляше наобратно и ние имахме удоволствието да се насладим необезпокоявано на цялата тази красота! Мястото е просто магично, а с надвисналата мъгла, която беше скрила върховете на извисяващите се над нас стени беше и доста тайнствено и мистично. Като някакъв портал към друго измерение.
11 mm, iso 100, f/10, 1 сек.
Колкото и да ми се искаше да останем още, времето ни притискаше и трябваше да си вървим. 9-те километра наобратно успяхме да ги вземем учудващо бързо със стегнато ходене и без много спирки по пътя.
38 mm, iso 80, f/4.5, 1/160 сек.
Тясната пролука, през която се влиза в калдерата.
Добрахме се поизморени до колата и видях, че с малко късмет ще успеем да хванем и залез на Ponta de São Lourenço – най-източния край на острова. От предварителните проучвания си бях набелязал мястото като страхотен playground за снимки с дрона. Пандичката се хвърли устремено по завоите и не след дълго стигнахме края на асфалтовия път преди източния нос. Малко ме притесняваше скоростта на вятъра, който се изви щом слезнахме от колата, но според едно умно приложение на телефона, беше в границите на разумното.
20 mm, iso 200, f/2.8, 1/25 сек.
Времето беше мрачно, слънцето се криеше някъде зад облаците и реших първо да обърна внимание на тези садки, които не бяха далеч от брега. Цвета на мрежите много приятно допълваше изумителния цвят на водата. В един момент слънцето падна под облаците и небето зад гърба ми се оцвети рязко. Както обикновено се случва в подобни моменти, настъпи шаш и паника, откъде да го подхвана тоя залез, какво да вкарам за преден план… Носът навлиза толкова навътре в морето, че краят на скалите беше доста далеч извън обхвата на стария Фантом и общо взето бях принуден да снимам от мястото, където ме свари тази красива светлина.
iso 200, f/2.8
панорама от 4 кадъра (2х2) на 20 mm
експозиционен клин от 3 кадъра – 1/100, 1/240, 1/640 сек.
Тъкмо успях да направя една панорама и дрона се разпищя, че му свършва тока. Точно сега ли намери да мрънка и той… Докато го прибера да сменя батерията и да го вдигна отново и светлината си беше заминала. За тази вечер толкова. Приключихме с традиционните вече пица, сангрия и понча.
Мадейра 2018 – част I
Мадейра 2018 – част II
Мадейра 2018 – част III
Мадейра 2018 – част V
Мадейра 2018 – част VI
Още мои снимки може да намерите на Facebook страницата ми или в Instagram.
Коментирайте и споделяйте на воля :)
Colorscapes 