Ето че най-накрая, година и половина след като реално се е случило, сядам да пиша и за това приключение. Доколко изтормозения ми стар компютър е свързан със забавянето на обработката на снимките и двете седмици извънредно положение и социалното дистанциране, наложени в страната, са свързани с мотивацията ми да разровя архивите… ами предполагам, че дори и статистиката не може да се изкаже с точност.
Дори не знам откъде да започна. Колкото и клиширано да звучи, да отида да снимам в Исландия ми беше (и все още е) нещо като детска мечта… нямам точен спомен кога ми се загнезди в главата като фикс идея, но със сигурност е още от първите ми стъпки в пейзажната фотография. Това прави повече от 10 години. Знаете онова разочарование, когато твърде много сте се надявали на нещо и накрая то не се е оказало толкова добро, колкото сте очаквали, нали? Ами не, тук го нямаше! Исландия надхвърли най-смелите ми мечти и очаквания! Въпреки краткия ми престой там, въпреки като цяло не толкова добрите условия, тази далечна студена земя ме оставяше без дъх след всеки ъгъл! Хора, ако обичате природата и имате възможност, идете там! Абстрахирайте се от тълпите туристи (в днешния дигитален свят на фейсбук и инстаграм нещата стоят така), абстрахирайте се от снимките и просто се насладете на природата! Твърденията от сорта на „Не искам да ходя там, защото е голямо клише, всичко е изснимано, няма нищо оригинално и е твърде пренаселено“… просто искам да видя лицата на тези хора, когато за пръв път застанат пред някой от десетките гигантски водопади… или видят за пръв път северното сияние… или стоят на брега на океана пред вълните, докато духа такъв вятър, че не можеш да стоиш прав! Без значение на какви условия ще попаднете, претоварването на сетивата ви е гарантирано!
85 mm, iso 200, f/5.6, 1/250 сек.
И все пак отнякъде трябва да започна. Цялото приключение се осъществи благодарение на невероятната организация от страна на бившия ми съквартирант от университета – Любо (Бачката). Ники и Мария бързо се навиха и успяхме да си резервираме полети, нощувки и кола на цени, които дори не съм вярвал, че са възможни. След цял ден прекаран по терминали и в самолети, кацнахме към полунощ, взехме си колата и се настанихме. Естествено, ентусиазма и крастата бяха по-големи от умората и излязохме да врътнем едно нощно кръгче из Рейкявик. Минахме първо през катедралата Hallgrimskirkja (да, пригответе се за имената), а след това отидохме и до известната скулптура Sólfar (The Sun Voyager), след което се прибрахме да поспим малко.
11 mm, iso 100, f/5.6, 30 сек.
Ден 1
Организацията още от първия ден бе невероятно стегната. Ставане по тъмно, по един сандвич в движение и стативите на пост половин час преди изгрева на слънцето. Започнахме отново от катедралата Hallgrimskirkja. Сградата е невероятно внушителна и е може би най-голямата забележителност в столицата. Нещо като нашия Александър Невски. Дизайнът ѝ наподобява исландската природа и планини, а шестоъгълните колони са досущ като застинала базалтова лава, каквато може да видите навсякъде на острова.
11 mm, iso 100, f/8, 2.5 сек.
Решихме да изчакаме половин час, докато отворят вратите и да надникнем какво се крие вътре. Изненада ме колко светла и изчистена е. Доста по-приветлива от опушените мрачни православни църкви у нас. Дори ми позволиха необезпокоявано да си разпъна статива.
11 mm, iso 100, f/8, 1.3 сек.
Тук дори и най-широкият обектив би бил недостатъчен. Затова се помъчих да направя колкото се може по-широка панорама. Докато гледах нагоре имах чувството, че се намирам в търбуха на гигантски бял кит.
11 mm, iso 100, f/8, 1.3 сек.
вертикална панорама от 5 кадъра на 11 mm
Нямахме много време за губене обаче и трябваше да тръгваме. Заради местата за нощувка трябваше да покриваме определени километри всеки ден, а за да видим колкото се може повече места нямаше как да се застояваме дълго. Натоварихме се в могъщата Дачия Дъстър (най-често срещаната кола под наем в Исландия, ама сещате ли се защо?*) и газ напред към хоризонта! Пейзажите около нас се сменяха на всеки 15 минути. Редуваха се снежни планини, вулкани, термални региони с вдигащи се бяла пара и прекрасен аромат на сяра, отново вулкани с изумрудени езера в кратерите, които за съжаление нямахме време да видим. Дори не мога да преброя колко пъти се разиграваше следния диалог в колата:
– Тише, спри бе, спри бе, там имаше вулкан/водопад/кончета/овци/тюлен/дъга/къщички… (май стана ясно накъде бия, въпреки че мога да продължа с още доста примери).
– Нямаме време, трябва да стигнем до следващия… (изберете си пак едно от горните).
Най-накрая пристигнахме и до набелязаната дестинация – гейзерът Strokkur – истински символ на Исландия и един най-известните в света. Тук за пръв път се сблъскахме с човешките орди, нооо… нямаше как. Темата наистина е дълга и не искам отново да я повдигам тук. Гейзерът хвърляше гореща вода и пара впечатляващо високо и задоволително редовно. Едва ли не по разписание. Целият процес е много интересен. Когато не изригва, гейзерът е едно езерце с диаметър десетина метра. Ако го наблюдаваш достатъчно упорито и внимателно, ще забележиш в един момент как съвсем леко се свива навътре и настава затишие пред буря. Малко след това започва отново да повишава нивото си, докато в един момент точно в средата се образува една кръгла топка, висока почти метър, която се пука с грохот и към небето полита гореща пара. Целия процес трае около секунда и ако не внимаваш може да го изпуснеш.
11 mm, iso 100, f/8, 1/200 сек.
Погледахме цикъла няколко пъти, поразходихме се из района, надишахме се доволно със серни изпарения и продължихме към следващата дестинация – Gullfoss (или в превод Златния водопад). Това е един от най-известните и посещавани водопади в Исландия, тъй като е главната атракция на т.нар. Golden circle – популярен кръгов маршрут в близост до столицата Рейкявик, който е предпочитан от много хора, които са в Исландия за 2-3 дни.
15 mm, iso 100, f/13, 1.6 сек.
Заварихме го пременен в бяло, на фона на което се открояваше наситения тюркоазен цвят на реката. И за късмет слънцето успя да пробие през облаците и да залее пейзажа в злато! Все едно ни казваше „Не случайно ми казват Златния водопад“. Пръските от мощния дебит стигаха безпроблемно до паркинга на 300 метра разстояние и трябваше да използвам специалната си техника на бърсане на филтъра след всяка снимка :D Много ми се искаше да сляза до ръба на каньона, за да успея да видя чудовището от непосредствена близост, но заради леда който сковаваше всичко наоколо бяха затворили пътеката надолу. Остана другата опция – да се качим над него. Тук за една снимка бяхме прескочили огражденията с Ники и за секунди дотича някакъв охранител да ни се кара да се върнем на пътеката. Каза, че ако ни видел още веднъж зад огражденията щял да ни дърпа ушите и да ни глоби. А тук глобите не са шега работа. И самите исландци също. Въпреки че повечето имат уникално чувство за хумор (от най-черния който може да си представите), се оказа, че някои са много сърдити, ама това щяхме да го научим на следващия ден.
31 mm, iso 100, f/13, 2 сек.
След тази снимка трябваше да бягаме към последната цел за деня – водопада Háifoss (Високия водопад). Очакваха ни още 100 км до там, последните 10 от които офроуд. Залеза го изтървахме някъде по пътя, но бяхме в район, в който нямаше какво да се снима и реших че е по-добре да продължим, за да успеем да се доберем до нашата цел. В момента в който стигнахме до отбивката за черния път ни очакваше изненада – 30 см пухкав сняг и табела, че пътя е затворен. Могъщата Дачия Дъстър обаче беше оборудвана със зимни гуми с шипове и все пак реших да нагазя в снега и да видя как се държи. Изминахме стотина метра, когато пред нас се изпречи нова табела, указваща че пътя е затворен, но пък по него имаше следи от друга кола, която беше минавала наскоро. Тъпо и безотговорно реших, че щом друг е минал, значи и ние ще минем. Дачията се справяше без никакъв проблем със снега, небето на запад още гореше от залеза, а аз се молех да стигнем до водопада преди да се мръкне съвсем. Хубаво, ама на около 2 километра преди водопада, нашият герой дето беше проправил пъртината си беше изоставил колата на средата на пътя и ни блокираше достъпа. Спряхме зад него и докато другите взеха да стягат раниците за ходене, аз огледах склона отстрани, преминах го на крак и видях че снега не е толкова дълбок и с желязното правило на Джеръми Кларксън в подобна ситуация предприех единствения възможен подход – POWEEEEEEEEEEEEEEER!!! SPEEEEEEEEED!!! Препятствието беше преодоляно! Само че 200 метра по-нагоре късмета реши да ни изневери и могъщата Дачия се предаде пред преспите сняг. Еми, колкото – толкова. Нарамихме раниците и газ нагоре, кой с каквото темпо може. Мракът настъпваше бързо, а последната отсечка преди водопада я взех на спринт! Оказа се че най-бързото животно на планетата – фотограф, който тича да не изпусне залеза, е също толкова бързо и след залеза :D Наградата обаче си струваше усилията – 120-метровият Háifoss!
15 mm, iso 200, f/6.3, 30 сек.
Класирахме се буквално за последните минути на Синия час. Не успяхме да снимаме много преди да се стъмни напълно и да се откажем. Но атмосферата на това място беше невероятна – огромният снежен простор, през който пътувахме последния час до тук и неудържимата мощ на този колос… тъй като снимката дори мъничко не може да се доближи до това, което видях с очите си там, ще се опитам да ви го представя така – представете си Райското пръскало… ама в ранна пролет, по време на най-големия си дебит… и умножете по десет… или по-скоро по двадесет! Цял ден ми беше трудно да си вдигна ченето от земята, гледка след гледка пейзажите ставаха все по-епични! А това все още беше първия ни ден!
Върнахме се до колата, след което ни чакаше още повече от час път до мястото ни за нощувка. След цял ден изкаран само на два сандвича (това се превърна в правило за цялото пътуване) беше време да си сготвим нещо топло и вкусно за хапване. Другите бяха приключили за днес, но аз трескаво гледах приложенията с прогноза за северното сияние и въпреки че нещата не бяха кой знае колко обнадеждаващи, реших да изляза за едно кръгче с колата и просто да поседя навън зяпайки небето. Бачката се присъедини към мен. Излязохме на няколко километра извън градчето, в което се намирахме и си харесахме едно глухо отклонение от главния път, където спряхме и зачакахме. В един момент на хоризонта се показаха някакви облаци. Няколко минути се чудехме дали ни се привижда или леко зеленеят. Реших да пусна джобното апаратче да видя то какво ще каже и след 20 секунди на дисплея се показа ярко зелена снимка! Вдигнах Ники и Мария по тревога и им казах, че ако след 2 мин не са пред къщата в пълна бойна готовност няма да получат втора покана. В момента, в който ги взех, на небето избухна първото ярко сияние, което виждахме с очите си!
24 mm, iso 3200, f/1.8, 5 сек.
лек кроп
Естествено че това беше най-подходящия момент, в който си бях забравил нещо (вече дори не помня какво – май беше плочката на статива) и си останах само с няколко снимки от малкото Сони. Но очите бяха пълни, а душата… душата не можеше да си намери място от щастие! Никакви думи, снимки или видео не могат да предадат това усещане! Едно много особено чувство на страхопочитание и благоговение те изпълва докато наблюдаваш беззвучния танц на светлините в небето! Щастието ни обаче не продължи дълго, защото сиянието изчезна също толкова бързо, както се беше появило. Но вече можех и аз да заспя спокойно! Ден първи в Исландия – програма изпълнена на 200%!
P.S. Мислех в тази част да пиша за първите два дни, но като гледам текста до момента и колко снимки имам от втория ден мисля да прекъсна до тук. Следващата част няма да се забави дълго обаче :)
*Защото е най-евтиното 4х4, което може да наемете. А 4х4 автомобил ви осигурява достъп до т.нар. F-roads – черните пътища във вътрешността на Исландия, където пейзажите са като от друга планета.
Исландия 2018 – част II
Исландия 2018 – част III
Още мои снимки може да намерите на Facebook страницата ми или в Instagram.
Коментирайте и споделяйте на воля :)
Colorscapes 