25.01.15
Привет! Сигурно повече от 15 минути седя пред клавиатурата мислейки за начално изречение… и както виждате не измислих нищо, но трябваше все пак да започна по някакъв начин… Както и да е… Да си дойдем на думата. Когато уикенда е леко орязан и почивен ден е само неделята, а на човек му се ходи някъде, той започва да си мисли за някакво кратичко приключение. Когато обаче и зимата е една никаква и прилича на начален стадий на пролет, опциите намаляват драстично. Съответно не му мислихме много и варианта да се набием в някоя пещера изглеждаше много примамлив. Напълнихме една кола с хора и техника догоре (не, наистина имам предвид ДОГОРЕ!) и потеглихме към Лакатник. Там в скалите под паметника Септември се намира входа на Ръжишката пещера. И нали сме си мързеливи, решихме да се качим с колата до паметника и оттам да спуснем по пътечката до пещерата. Къде ще бъхтим с техниката чак отдолу… Това съответно ми струваше откачено гърне, заради паднал камък на пътя, който не изглеждаше чак толкова голям, но… пак се отплеснах… ама пък как звучеше после – като субару импреза… добре, спирам със страничните теми. Изсипахме се с раниците пред входа на пещерата. Последва кратко преобличане (който имаше какво да преоблече) и се спуснахме в пещерата.
Екипа ни се състоеше от професионална пещернячка за модел, трима фотографи и един помощник за осветлението. Пещерата е сравнително късичка и бързо стигнахме до края ѝ (или по-точно до срутището, през което все още не е намерен път към останалата част на пещерата). Пуснахме дамата да се навира по разни тесняци. Трябваше да се поокаля прилично, все пак щяхме да ѝ правим фотосесия. През това време започнахме да вадим едни стативи, едни светкавици… мани мани, три раници с оборудване. Скоро моделката ни се завърна и снимките започнаха. Организацията с осветлението се оказа не лека задача. Пък и разполагането на 3 фотоапарата в малка зала, които да не си пречат един на друг… В крайна сметка си харесахме една композиция и започнахме да експериментираме с разположението на светкавиците. Оказа се че трябват още един човек отговарящ за осветлението, та преразпределихме едното задапаратно, а аз играех ролята на дистанционно на фотоапарата-сираче. По време на снимките беше лудница. Светкавици блескаха яростно отвсякъде и обстановката наподобяваше повече на столична дискотека, отколкото на влажна и кална пещера. В един момент извадихме цветни филтри за светкавиците и лудницата стана пълна!
Как не ослепяхме от толкова святкания не знам… В един момент се случи и неизбежното – батериите започнаха лека-полека да умират. Беше време да си обираме крушите. Когато излязохме навън, деня беше започнал да отстъпва място на нощта. Ентусиазмът най-накрая ни поотпусна малко, за да отстъпи място на глада. Трябваше да отидем да го преборим в някое крайпътно кръчме.
Споделяйте и коментирайте на воля! :)
Colorscapes 