Зима!

09.03.14

5 сутринта. Завивам надясно и веднага от тъмното срещу мен изскача стоп палката на КАТ. Свалям страничното стъкло и тъкмо да поздравя с „Добро утро“, когато униформеният се обръща към мен с „Добър вечер“. Явно очаква да съм сред празнуващите и да се прибирам от кръчмата. Е да, ама не. След като ми пожелава „Приятен ден“ потеглям отново към Витоша. Докато се изкачвам нагоре по завоите, нетърпението ме изяжда отвътре. Предния ден гледах как планината се беше покрила с бял похлупак! Край Алеко ме посреща истинска зимна приказка! С дървета отрупани със сняг като от коледна картичка! Има само един проблем – мъглата, която се кани да ми провали цветния изгрев.

Но какво пък, нали е зима!!! И съм в планината! И газя в пухкавия сняг до коляно! Добре де, това не се отнася за местата където е минал ратрака… и за пъртината, която някой е пробил преди мен по пътеката за Бистрица… Но нали е зима!!! Кеф!

За секунди вятъра издухва ниската облачност и в небето се показват първите цветове на изгрева, след което отново настъпва синкав мрак. Така значи, ще се дразним… Продължавам с бърза крачка през гората. Пъртината все пак се отплаща. Най-накрая стигам до мостчето, на което точа зъби за зимна снимка от миналата година. С всяка следваща наша среща го заварвам във все по-окаяно състояние. Прекосявам го внимателно, обръщам се назад, разпъвам статива и в момента в който нагласявам фотоапарата чудото се случва! Мрачната завеса отново се повдига и нежна светлина облива за миг картината.

И после отново мрак. Наслаждавам се на този кратък флирт от страна на природата, но за съжаление това не е игра, която се играе от двама. Нямам думата по въпроса. Потъвам отново в гората и въртя глава във всички посоки. Зяпам с отворена уста като дете пред сергията с бонбони. Попивам усещането на момента с всички възможни сетива. Усещането е невероятно! Изведнъж над дърветата избухва ярка оранжева светлина! Гледката в гората е нереална! Все едно съм на Марс… но с гора и сняг! Непохватно разпъвам статива, но момента отлита като подплашена птица. Картината отново става земна, а електрическите импулси препускащи по тялото ми бавно се успокояват. Какво пък, и така си е достатъчно красиво за снимка!

Оглеждам се за последно, опитвайки се за запечатам усещането дълбоко в съзнанието си. Време е да се връщам назад. Няколко часа по-късно стъпвам за пръв път върху сноуборд. Доста забавно е. В началото седя повече време по гъз на снега отколкото на крака върху дъската, но не се отказвам. Времето лети неусетно. От небето започва отново да се сипе сняг. Какъв кеф, зима е! Зарязвам за момент борда и отново хващам фотоапарата. Не съм единственият който се радва на снега.

Човек и най-добрият му приятел заедно на разходка навън в планината. Радват се на зимата.

А моите хора продължават да се пускат, въпреки че снега вали директно срещу лицата и почти нищо не се вижда! Нека! Хвърлям се и аз отново на борда да изцедя докрай каквото ми е останало от силите и да се порадвам на зимата докато мога, преди окончателно да си е тръгнала.