Или за пейзажната фотография и непрестанното връщане на дадено място… отново и отново, ден след ден, изгрев след изгрев, залез след залез, година след година… в името на една единствена цел – преследването на мечтания кадър. Специални поздрави за Краси Петров и Христо Свинаров, които съм сигурен, че най-добре ще ме разберат :)
Нали знаете онази мания, когато искате да направите перфектната снимка на дадено място? Общо взето всеки си има едно такова кътче, където се връща отново и отново с надеждата да хване перфектните условия! Е, едно от моите такива местенца е тази позиция в непосредствена близост до Ученичката и Овчарчето – две от най-емблематичните Белоградчишки скали. Не, определено не ми е най-любимото място на света, въпреки че не знам дали мога ей така спокойно да посоча с пръстче някое местенце и да кажа че ми е любимото… просто имам много такива. Може би дори не е и най-хубавото сред Белоградчишките скали. Какво го прави толкова специално ли? Ще ви кажа. Но ще започна малко по-отдалеч…
Canon EOS 450D, Canon 15-85, статив
15 mm, iso 100, f/10
клин от 4 кадъра през 1 стоп – 1/20, 1/10, 1/5 и 1/2 сек.
Като цяло Белоградчишките скали хич не са толкова лесни за снимане, колкото изглежда на пръв поглед. Да, знам че много хора си мислят, че покрай такъв природен феномен няма как да направиш лоша снимка – достатъчно е просто да вдигнеш фотоапарата нанякъде и да щракнеш, НО… да, тук идва голямото НО! Да започнем от самото начало – по всички книги и учебници за фотография пише, че хубавите пейзажи (не всички, но повечето) се правят по време на изгрев или залез – как светлината тогава била мека и сенките дълги, и придавали обем и релеф и т.н и т.н. Мисля, че всички сте чели за тия неща. Но, по изгрев и по залез контрастът между небето и земята обикновено е адски голям и това трябва да се компенсира по някакъв начин, за да не ви прегори небето или да не останете с абсолютно черен преден план. Има няколко начина за справяне с проблема.
Canon EOS 450D, Canon 15-85, статив
18 mm, iso 100, f/10
клин от 2 кадъра – 6 сек. за предния план и 90 сек. за небето
Кадърът за небето е правен 15 мин. по-късно и на по-затворена бленда, за максимално дълга експонация.
За HDR снимките просто забравяме – 99,9998% от тях са тотална боза! Точка. Следващата логична стъпка са неутралните градиентни филтри (GND). Белоградчишките скали обаче просто не търпят такива. Заради специфичните си форми винаги ще завършвате с някоя напълно черна скала, независимо дали ползвате плавен или рязък градиент и резултата няма да е особено приятен за окото. Значи забравяме и за филтрите. Остана само един вариант – отново снимане в клин (като при HDR), но кадрите след това се сглобяват ръчно със слоеве и маски във фотошоп. А когато разликата в осветеността между скалата на преден план и небето зад нея е от порядъка на 4-5 стопа (а понякога и повече!) това може да се окаже дяволски трудно! Обикновено се прибирате вкъщи с клин от 7-8 снимки, от които трябва да сглобите един кадър. Е, с няколко години практика човек се научава. Но дори и когато се научи, отново си му отнема по 3-4 часа пред компютъра. На кадър. Та така, отново повтарям – хич не е лесно.
Canon EOS 450D, Canon 15-85, статив
15 mm, iso 100, f/8
клин от 3 кадъра през 1 стоп – 1/4, 1/2 и 1 сек.
Другият голям проблем е, че край Белоградчишките скали е невероятно трудно, да не кажа почти невъзможно, да се снимат изгреви! Причината е в релефа на местността. Няма да ви изнасям дълга географска и геоложка лекция за антиклинали и синклинали и начина на образуване на скалите, само ще ви кажа, че през по-голямата част от годината слънцето изгрява високо зад Белоградчишкият Венец на изток и докато дойде време да се покаже на хоризонта (през лятото около час-два след точния час на изгрева) светлината вече е твърде силна и магията на изгрева си е заминала. Единствено през зимата, за около два-три месеца, слънцето (което тогава изгрява от югоизток) се показва достатъчно рано и ниско на хоризонта, за да може да създаде подходящи светлинни условия. Но дори и тогава има проблем. Даже два. Ако има сняг е почти невъзможно да се добереш до някоя читава позиция без да се пребиеш някъде или да изчезнеш завинаги в някой процеп, скрит под снега. Не се шегувам, има такива дълбоки десетки метри – или ще ви убие самото падане, или нараняванията и студа след това. А съответно когато няма сняг – еми просто е грозно! Всичко наоколо е… нека да кажем кафяво (въпреки че първата ми асоциация е с други нюанси на тоя цвят).
Canon EOS 450D, Canon 15-85, статив
15 mm, iso 100, f/10, 2 сек.
единичен кадър, контраста беше слаб тази сутрин.
Та, мисля, че вече ви убедих, че не са толкова лесни за снимане тия скали. Пък и както навсякъде, трябва много внимателно да дебнеш подходящите условия. Ще си кажете, че ми е лесно, нали ми е роден град. Е да, ама дори и тук има проблем. Откакто се преместих да живея в София се прибирам все по-рядко в родния Белоградчик, а в малкото случаи, когато се прибирам, единственото нещо което искам е да спя до обяд, мама да е отрупала масата и общо взето да си почина като хората. Адски трудно е да си се прибрал да си отпочинеш вкъщи и да се мъчиш да ставаш посред нощ, за да се приготвиш да гониш изгрева някъде по камъняците. Едно е да отидеш на някое място и да спиш на палатка с цел снимки на сутринта, съвсем друго е да се прибереш вкъщи!
Canon EOS 60D, Canon 15-85, статив
15 mm, iso 100, f/10
клин от 6 кадъра през 1 стоп – 1/50, 1/25, 1/13, 1/6, 1/3, 0.6 сек.
Така… помрънках си хубаво за всякакви общи приказки, но май е време да се върнем и на основната тема – Ученичката и Овчарчето и по-специално позицията, която виждате на тези снимки. Защо е сред любимите ми местенца? Ами гледката си ми харесва и това е! Усещането също е невероятно – да си толкова близо до тези колоси те кара да се чувстваш невероятно малък и нищожен на фона на скалите! Спира ти дъха! Напомня ти още веднъж, че природата е над теб! Ето защо го обичам това място! Колкото и да се опитвам, не мога да пресъздам мащаба и усещането. Просто трябва да се изживее на място. Защо не спирам да се връщам тук? Ами защото обичам, когато всички тези чувства нахлуват отново и отново в мен, когато застана лице в лице с колосите! И защото е невероятно трудно да хвана мечтаните условия тук! За изгрева вече ви обясних защо е почти невъзможен за снимки (лятото не става, а през зимата е опасно – прескачат се няколко цепки в скалите, в които спокойно може да се погуби човек, когато има сняг), а за залеза – еми слънцето залязва точно зад самите скали и контраста наистина е брутален! Дори на човешките очи може да се окаже, че им е трудно да обхванат цялата динамика на сцената понякога.
Canon EOS 60D, Canon 15-85, статив
15 mm, iso 100, f/10
клин от 7 кадъра през 1 стоп – 1/20, 1/10, 1/5, 1/2, 0.8, 1.6 и 3.2 сек.
Е, тези проблеми обаче не успяват да ме откажат да се пробвам отново и отново да преследвам перфектния кадър на това място. След последното снимане тук определено може да се каже, че съм адски доволен от резултата! Един от най-впечатляващите залези, които съм виждал! Но дали съм близо до мечтания кадър? Може би… ако имаше все пак и малко снежец (но достатъчно малко, че да се добера до позицията без да се пребия), щеше да е чудно! Едно е сигурно – ще се връщам отново и отново на това място, преследвайки този мечтан кадър! Но дали съм близо до перфектния кадър? Не знам… Съществува ли изобщо перфектен кадър?
Коментирайте и споделяйте на воля! :)
Colorscapes 
В продължение на 4 години дебнех изгрев с лека мъгла над Дунав при Видин. Философската част доста съвпада и при мен – кара ме да се чувствам незначителен, показва ми, че природата просто е по-голяма от всичко човешко и е като наркотик. Но след като попаднах на такъв изгрев ентусиазма ми рязко спадна. Да, още снимам/гледам изгревите от там, но след като видях онова, по-обикновените просто са ми скучни. Все повече се убеждавам, че ако има перфектен кадър, ще го подмина и просто ще се наслаждавам на гледката, защото иначе ще изчезне тотално тръпката от преследването :)
Не съм напълно съгласен с теб. Това че си направил мечтания от теб кадър не бива да те отказва. Да, обикновените изгреви/залези често пъти са скучни, но никога не може да си сигурен, че няма да станеш свидетел на още по-невероятен изгрев/залез в бъдеще! Точно затова се опитвам да направя тънкото разграничение между мечтания и перфектния кадър накрая. Мечтания можеш да го постигнеш. Дали след 1 седмица или след 10 години няма значение. Все някой ден нещата може и да се подредят точно както искаш. Но перфектния… има ли наистина такова животно? Сигурен ли си че след няколко години или пък още на следващия ден няма да станеш свидетел на още по-уникална гледка? Другата страна на монетата в случая е промяната. Природата се мени постоянно. Едно място може и да ти изглежда всеки път едно и също, но дали наистина е така? Съмнявам се. Промените може да са дребни и незначителни, но ги има. Всичко се променя – човек, природата, вкусовете и възприятията ни… Обичам да се връщам отново и отново на дадено място, за да наблюдавам как се променя във времето, как може да изглежда коренно различно при други условия. А относно дилемата дали да снимаш или да наблюдаваш – тук всеки сам решава за себе си. Няма еднозначен отговор… Докато снимаш малко или много мислиш и за неща като композиция и настройки и не можеш да се насладиш на 100% на гледката пред теб. Но пък от другата страна човешката памет е доста къса за съжаление и спомените от такава гледка малко по малко избледняват с времето. Лично на мен снимките ми помагат да се върна назад във времето и да си припомня почти с точност даден момент. Не могат да го пресъздадат перфектно наново, но е достатъчно близо. Но пак остава въпроса, дали наистина съм се насладил на момента, докато съм гледал през дисплея? Много се отплеснах… днес явно ми е по-философско.
Ангеле няма перфектен кадър и минаги може да стане по-добре. Не си ме виждал как вилнея, когато поради една или друга причина изпусна момента =D
Една октомврийска утрин не станах за изгрев на Дунав, защото ме мързеше и тогава сбърках. На реката изобщо не искам кичозни облаци или какви да е мъгли. Просто тогава колегата Найден почти хвана фантастичния момент, когато лодката заплува в една синьо-розово-червена феерия между водата и небето, като всичко останало се скри. Ако бях аз щеше да гепна момента, защото мамка му това е кадъра… не да е красиво, а да е уникално /клишираната изтъркана дума/ :-)
Пропуснатите моменти/кадри си искат съвсем друга тема… там колко може да се пише… :D
Аве Тише трябва актуализираш аватара, тогава беме още млади хахахахха. Пък и този Гюргички венец трябва да се посети отново :-)