14.11.2020
Есента е странно животно. Красиво, но странно. Всяка година идва по различно време, на различните места идва по различно време и съответно трае различно време. Ето например тази година първите жълти листа по Витоша се появиха още в началото на октомври, след което някой седна върху дистанционното на ХААРП-а (ех, едно време колко беше модерна тая думичка, почти колкото ковид) и без да иска натисна паузата за няколко седмици. И така, с леко закъснение, пика на тазгодишната есен пристигна в началото на ноември. Но това винаги е важало за популярните есенни дестинации като Централен Балкан, Западни Родопи, Рила, Витоша. В крайните южни райони на България винаги е било малко по-различно. Там модните тенденции сред горските кокони винаги идват със закъснение. Честно казано, когато пристигнах този уикенд в Мелник изобщо не очаквах, че ще е останала някаква есен, камо ли че ще е в пика си. Целият план беше за една разходка до първенеца на Славянка планина, пък Мелник беше допълнителен бонус към програмата.
28 mm, iso 100, f/2.8, 1/240 сек.
След като напълнихме коремите в кръчмата, нямаше как да не се занесем до Онова дъбче над Роженския манастир и да изпием по една бира, наслаждавайки се на залеза. Моля, не ни анатемосвайте, пихме си и вино, даже си взехме и за вкъщи. Та, да се върнем към залеза. Обикновено съм идвал на това дъбче винаги по изгрев, но май никога досега не бях оставал за залез. Ами все тъй магнетично си е и в края на деня. Атмосферата беше доста запрашена и преди години щях да кажа, че подобен смарангясник изобщо не става за снимки. Щях да искам мрачни драматични облаци, запалени от слънцето, ефирни мъгли да се стелят в ниското и поне една дъга да изпъстри небето! И може би един птеродактил за завършек на картинката. Или изригващ вулкан… А сега… сега съм малко по-философски настроен. Да, не бих отказал мъгли и дъги, но сега определено умея да се радвам повече на момента. Сега се радвам, че съм бил на това прекрасно място, радвам се, че съм бил с весела компания, радвам се, че съм погледал пейзажа с очите си (а не само през дисплея на апарата) и съм попил част от красотата с душата си. Сега се радвам дори и на смарангясника! Защото конкретно в този случай той придава една невероятна атмосферна перспектива. Същата, която художниците през Ренесанса упорито са се мъчили да пресъздадат в картините си. Това избледняване на цветовете и контраста в далечина, което засилва усещането за дълбочина в кадъра и го прави да изглежда триизмерен и обемен, а не просто поредната гледка запечатана в две измерения пиксели по X и Y. Има нещо магично в този светлина!
28 mm, iso 100, f/2.8, 1/160 сек.
В последно време все по-често ходя без апарата, което ми позволява да се наслаждавам по-пълноценно на такива гледки. Използвам времето да съзерцавам пейзажа с очи, да търся малки интересни детайли в него и мислено да композирам, вместо да мисля за настройките, дали на тази бленда ще имам достатъчно дълбочина на рязкост и колко кадъра в клин трябва да направя, за да не ми прегори небето. Горещо го препоръчвам на всички, които изпитват творчески блокаж и им липсва вдъхновение, да започнат да се разхождат без апарат сред природата и да не се ядосват, ако изпускат невероятен момент, а да му се насладят с всичките си сетива. Когато човек започне да се наслаждава истински на гледките, вдъхновението само ще дойде :)
28 mm, iso 100, f/4, 1/100 сек.
А в конкретния случай, имах късмет дрона да ми е под ръка и приятелите ми да са достатъчно съобразителни да ме подканят да го вдигна за някоя снимка. Така че, може да им благодарите за снимките, които виждате тук :)
Colorscapes 
Благодаря за красивите снимки и думи! И аз искам да отида там.