Замръзнали езера – Валявишки и Тевно

Хммм… така ли ми се струва или облаците зад върха стават по-светли… в това няма логика, нали става все по-тъмно… я чакай малко… ааааааааа, стига беееее, това е луната и ще изгрее точно зад върха! Неееее, не е истина просто!!!

2 дена по-рано…

Май все пак ще трябва да започна по-отдалеч. През изминалата година ми стана навик да си правя плановете за уикенда още от средата на седмицата. Идеята за този уикенд беше следната – да се порадваме с приятели за последно на замръзналите езера в Пирин преди да завали снега и да ги скрие от поглед за половин година напред. Посоката беше към Тевно езеро. Но не по стандартната пътека, ами през циркуса на Валявишки езера. Този циркус, със своята гледка към западната страна на Дженгала и всичките му игли, е може би най-любимото ми място в цял Пирин. Още щом се качихме на Дженгалска порта и видяхме замръзналите езера, си знаех, че най-вероятно ще зачакам залеза на някое от езерата и след това по тъмно ще се добера до Тевно езеро. Минахме морената и се добрахме до първото езеро, което е непосредствено под Дженгала. Стъпих плахо върху замръзналата повърхност. Няколко хубави ритника. Добре, леда е здрав, няма проблеми. Надявам се… Сега остава само да си намеря интересни форми в леда за преден план. И да внимавам да не падна по очи и да си избия зъбите. За моя изненада обаче цялото езеро беше покрито с еднообразен лед, изпълнен с миниатюрни балончета въздух. Не беше точно това, което си представях. Започнах лекичко да се транслирам към далечния край на езерото с надеждата че ще намеря нещо по-интересно. Дружките ми решиха да хванат полека нагоре, тъй като това езеро беше почти изцяло погълнато от сянката и студа. Намерих все пак някакви форми в леда, щракнах няколко тестови кадъра и реших да преслушам и горните две езера.

Canon EOS 80D, Sigma 8-16, статив
iso 100, f/11, 1/60 сек.
вертикална панорама от 2 кадъра на 8 mm

Общо взето и там картинката не беше много по-различна. Но нали съм тъп и упорит, ако трябва ще навра челната леща на обектива в леда и ще ползвам мехурчетата за преден план. Стела и Добрин хванаха окончателно към Тевно, а аз останах да се разхождам по леда. Упоритостта ми се отплати и си намерих няколко от онези форми в леда, които приличат на гигантски неврони. Все още нямам идея как се образвуват тези чудеса. Когато за пръв път снимах такива, изглеждаха като дупки в леда, все едно някой е мятал камъни. Но гледайки тези, теорията моментално отпадна. Тези определено не бяха дупки и повърхността им беше лекичко изпъкнала над останалия лед. Може би бяха следствие на някакви възходящи течения… кой знае…

Canon EOS 80D, Sigma 8-16, статив
8 mm, iso 100, f/11, 1/20 сек.

Щракнах си тестовия кадър. Определено ми хареса. Но все още беше рано. Исках да направя кадъра по време на Синия час след залез. Този лед си плаче за студени нюанси, не му тряват оранжеви върхове, огрени от залязващото слънце или захаросани розови облаци в небето. Имаше само една мъничка подборност. До залеза оставаха два часа, а до началото на Синия час поне още половин час след залеза. А температурата беше около нулата с тенденция да върви надолу. Пейзажната фотография обаче изисква жертви. Зарязах фотоапарата върху статива и продължих с разучаването на всеки един квадратен сантиметър от повърхността на езерото. Имах цялото време на света.

Samsung Galaxy S10+

Ултрашироката камера на телефона е перфектна за тестови кадри, давайки много добра представа какво би се получило и с фотоапарата.

След половин час вече имах подробна топографска карта на цялото езеро в главата си. Всяка по-отличителна форма дори си имаше име и кратък наръчник с упътвания как се стига до нея – тук по тази пукнатина, след втория неврон отдясно, точно преди замръзналия камък. И все още имах два часа за убиване. Врътнах една осморка около двете езера. КАК САМО 10 МИНУТИ БЕ?! Втора осморка, трета осморка, четвърта осморка… стана ми скучно. Извадих едно замръзнало барче от раницата и още 10 минути се борих с него, внимавайки да не счупя някой зъб. Еххх, май трябваше да си взема шалтето да полегна…

Samsung Galaxy S10+

Фотоапарата кротко си чака върху статива, докато аз се чудя как да убия оставащото време до Синия час.

Най-накрая слънцето залезе и цветовете заедно с температурата взеха да застудяват. Потрих доволно ръце! Най-накрая, моментът настъпи! Събудих апарата, оправих настройките и затвора защрака. С всеки следващ кадър тоновете ставаха по-студени и по-студени. Точно както ги обичам! Тъкмо си мислех, че съм направил кадърът за който бях дошъл, когато се замислих… Хммм, липсва ми още мъничко въздух по краищата на снимката… Никое широко стъкло, не е достатъчно широко… Дали да не пробвам една вертикална панорама… Честно казано, докато бях там на леда не можех с точност да си представя крайния резултат, но както може да видите тук, резултата определено се оказа доста по-добре, отколкото композицията с единичния кадър по-горе.

Canon EOS 80D, Sigma 8-16, статив
iso 250, f/8, 30 сек.
вертикална панорама от 3 кадъра на 8 mm

Направих няколко поредни панорами за всеки случай и за втори път тази вечер реших, че съм приключил със снимането. Вече беше станало прилично тъмно и студено, прегледах си за последно кадрите на апарата да не съм сгафил случайно нещо и аха да събера цирка, когато нещо странно привлече вниманието ми… Хммм… така ли ми се струва или облаците зад върха стават по-светли… в това няма логика, нали става все по-тъмно… я чакай малко… ааааааааа, стига беееее, това е луната и ще изгрее точно зад върха! Неееее, не е истина просто!!!

Canon EOS 80D, Sigma 8-16, статив
iso 800, f/8, 30 сек.
вертикална панорама от 3 кадъра на 8 mm

И леле, как изгря само!!! С огромно хало около нея! Предния път, когато снимах кометата NEOWISE на това място си бях подготвил хубаво домашното, след като бях отделил една седмица в проучване, така че да направя кадъра, който ми се беше загнездил в главата. Но това… това не беше планирано. Не беше и случайност. Това беше награда! Дар от Природата! Супер ентусиазиран и летящ сред облаците от щастие, палнах челника и половин час по-късно влетях в заслон Тевно езеро, където освен моите дружки заварих и куп други познати и нахилени физиономии – Мая, Тюнката, Цвети, Милен, а малко след мен влетяха и Бранков и Вики. Какъв прекрасен завършек на този така прекрасен ден!!!

Рано на другата сутрин се изнизах тихичко от заслона и право върху замръзналото езеро. Леда беше прилично дебел, тъй че бързо се отпуснах и почнах да шаря по средата на езерото. Хоризонта на изток започваше да изсветлява, а аз нямах никаква идея откъде да започна. В крайна сметка реших да приложа резервната тактика от предния ден – да забия челната леща на обектива в леда и каквото излезе. И в този момент идеята ме удари като товарния влак! Какво ли ще се получи, ако светна леда с челника отстрани…

Canon EOS 80D, Sigma 8-16, статив
8 mm, iso 800, f/22, 10 сек.

Леда на преден план е осветен с челник.

Веднага си признавам без бой, идеята не е моя. Съвсем безцеремонно си я присвоих от фотографа Пол Зизка. Пича все пак е канадец и по 6 месеца в годината се радва на подобни условия и е наснимал всичко, което може да се сети да снима човек със замръзнали езера. А като му омръзне кара кънки и играе хокей върху тях. А пък аз точа лиги по снимките му и събирам вдъхновение. Интересното е, че в един момент под леда се появиха някакви много дребни ракообразни сладурковци, очевидно привлечени от светлината на челника. Имах чувството, все едно съм астронавт стъпващ за пръв път на някоя далечна замръзнала планета и откривам първите форми на живот там. Невероятно! В този момент ми хрумна и следващата идея. Ами ако буквално залепя широкия обектив за леда и снимам право надолу през него, какво ли ще се получи…

Canon EOS 80D, Sigma 8-16, статив
8 mm, iso 100, f/22, 6 сек.

Леда е осветен с челник.

Толкова бях запленен от дребните мехурчета в леда и абстрактните картини, които рисуваха, че следващите час и половина откарах с вперен поглед надолу в краката си. Почти не обърнах внимание на изгрева, но той така или иначе не беше най-цветното нещо, което съм виждал.

Canon EOS 80D, Canon 15-85, статив
15 mm, iso 100, f/10, 1/25 сек.

Бях се потопил изцяло в невероятния и миниатюрен свят на ледените мехурчета. Когато местех фотоапарата по леда се получаваше невероятен триизмерен ефект. Редуваха се една след друга различни успоредни драперии и завеси от мехурчета, създаващи отделни отрязъци или по-скоро равнини в триизмерното пространство! Все едно се разхождаш из някоя холограма на далечна галактика… или се возиш на първия ред в Хилядолетния сокол из някое астероидно поле!

Canon EOS 80D, Sigma 8-16, статив
9 mm, iso 100, f/22, 8 сек.

Бях изпаднал в транс. Успях да се откъсна мъничко от него, чак когато и други ранобудни човечета, посрещнали изгрева на Валявишки чукар, се присъединиха към мен и дружно взехме да изследваме непознатата вселена лежаща в краката ни. Сигурно сме били интересна гледка, за хората пиещи си кафето пред заслона. И една последна снимчица до брега, където се виждаха и камъните на дъното под леда.

Canon EOS 80D, Sigma 8-16, статив
9 mm, iso 100, f/22, 6 сек.

В един момент, когато най-накрая реших да приключа със снимките, рязко се сетих за втория закон на термодинамиката. А той гласи, че след час и половина безцелно разхождане по леда с трисезонни обувки ще спрете да си усещате пръстите на краката. Едно кафе и няколко пържени филийки по-късно всичко вече беше нормално, зъбите не тракаха и отново можех да си движа всички пръстчета в обувките.

Приключенията за деня обаче не бяха приключили. Минавайки около Попово езеро на връщане, бях запленен от абсолютно прозрачния лед сковал само брега на езерото. И не щеш ли, на едно място имаше от онези гигантски мехури, каквито до момента бях виждал само на снимки от канадските езера. Оххх, тука леда е твърде тънък, половината езеро още не е замръзнало… не е ок да стъпвам отгоре… ама я все пак да отида да видя колко е здрав. Обичайната проверка с няколко здрави ритника ми вдъхна надежда. А усещането да се разхождаш по абсолютно прозарчен лед и да виждаш перфектно дъното на метър под теб беше УААУУУУУУ!!!

Samsung Galaxy S10+

По пукнатините може да разберете колко дебел, или по-точно тънък всъщност беше леда.

Ентусиазиран от тестовите снимки с телефона се завъртях и тръгнах към брега за фотоапарата. На следващата крачка обаче леда рязко се пропука под крака ми. Усещането в този момент може да се опише с една много кратка думичка. УЖАС! Според клипчето, което снимах в този момент, единственото, което успя да се отрони от устата ми беше „Факкк…“. В следващия момент осъзнах, че все още не съм пропаднал в езерото и си събрах… нали… онова кафявото и лекичко се изнесох към брега. Сега разбирам откъде идва американската фраза „Get your shit together“, а кафяво определено имаше! Мечки още не съм срещал в гората, ама вече няма да се притеснявам, че няма да има с какво да се мажа. Та, снимка с апарата така и не направих, но въпреки това се прибрах вкъщи много щастлив от преживените емоции и запечатаните кадри. Какъв невероятен уикенд!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s