Черна гора – част III

Ден 7

Последен ден на брега на Адриатическо море. Сутрешен плаж като за последно, както и съответното събиране на шарени камъчета като за последно… луд на шарено се радва :D По едно време вече си мислех, че останалите хора гледат на мен като на някой бавноразвиващ се, дето си играе на плажа… друг е въпроса, че то реално точно така изглеждаше отстрани… Та, събрахме багажа и към Подгорица. Оттам хванахме първокласния за Плужине. По пътя се отбихме да хвърлим едно око на Острожкия манастир – много готино спретнато манастирче, забито в една скала високо над долината. Като почнаха едни завои нагоре… няма свършване братче! Мани другото, ама и трафика голям, туристи много, а пътя тесен… едвам се разминавахме. Лошото обаче беше, че и тук, както в България са решили да го ударят на манастирен туризъм и са опънали едни сергии, а пред входа на самата църквичка са наболи повече чадъри отколкото имаше по плажовете (съответно чадърите провалиха опитите за снимки, иначе църквичката беше уникална по начина по който е лепната за отвесната скала). Общо взето целият ден беше скучен – само пътуване и абсолютно нищо интересно за снимане. В Плужине бързо си намерихме място за спане и се изстреляхме към Пивското езеро.

То всъщност не е точно езеро, а е най-големият язовир на Балканите и има уникален цвят. Естествено с моя късмет пътя около язовира беше отцепен, заради пожари в района, а заради пожарите цялата долина беше изпълнена с дим и за снимане беше отвратително. Явно тоя ден не е било писано да се снима…

Ден 8

Тръгнахме сутринта отново покрай Пивското езеро. На една отбивка спряхме да закусим на крак, докато се наслаждавахме на гледката.

След това запрашихме към Дурмитор. Веднага след като минахме по моста над язовира, пътя започна разко да вие нагоре през тунели и завои, от които се откриваха зашеметителни гледки. Буквално през 20 метра спирахме да зяпаме и да ударим по някоя снимка.

В един момент пътя набра достатъчно височина над каньона на реката и пое на изток, където се прехвърлихме в един друг свят. Първоначално минахме през високи нагънати полета с пръснати малки селца и махали покрай пътя… много ми напомни за Родопите. На места пък всичко изглеждаше като лунен пейзаж с всичките зейнали понори и разпръснати бели камъни.

Могъщият Пруташ, показващ се в далечината.

Гънките му са наистина уникални.

В един момент от маранята се показа и извисяващият се на хоризонта Пруташ, гордият пазач в началото на същинската част на планината. Дойдохме си на думата, The real thing! Невероятните нагънати пластове на Дурмитор, заради които бях дошъл.

Причудливият двоен връх Седло.

Бях се лепнал за стъклото и зяпах с отворена уста. Тесничкият път се виеше, а около нас гледките се редяха една след друга – Щит, Боботов кук, Седло, Стожина… чудесата просто нямаха край!

Щит.

Спирахме често да снимаме, въпреки че както може да се досетите нямаше нито едно облаче в небето. Неусетно преминахме от другата страна на планината и взехме да спускаме.

На премката до Седло, където се изкачва пътя спряхме да хапнем по нещо. Това е пътя по който минахме.

В обратна посока – пътят който ни предстоеше и гордият Стожина на заден план.

На едно място видяхме и лифт, изкачващ се до Савин Кук. Той обаче беше спрян, отново заради пожарите. В Жабляк бързо намерихме място за нощувка и се запътихме към Черното езеро. Понеже бях чел, че има някаква бариера преди езерото, на която се заплаща такса, реших да попитам хазяйката дали има нещо вярно. Тя потвърди, но каза че можем да заобиколим бариерата и да не плащаме – само направо, после наляво и „преко шумо” :D Е, щом можело през гората, за какво тогава да плащаме. Е, да, ама нещо не можахме да намерим къде точно е това наляво, затова паркирахме пред бариерата, платихме си по 2 евро на парче и си влязохме като бели хора. От бариерата до езерото води 700-метрова асфалтирана алея, която лъкатуши из иглолистната гора. На няколко места продаваха в пластмасови чашки горски плодове. Чашка боровинки – 3 евро… ехееее, на село ги изкупуват по 7 лева килото и то в най-добрия случай, когато са кът… ако знаех да бях набрал половин тенеке и тука да си изкарам малко пари за един ден :D Тръгнахме да обикаляме езерото, като хванахме по десния бряг.

Заради дима небето придоби много шантави цветове, когато слънцето взе да се спуска ниско.

През лятото нивото на водата намалява дотолкова, че се образуват 2 отделни езерца. По-малкото е по-близо до върховете и е по-дълбоко. На брега му, в подножието на връх Меджед, прочетох за някакви врела в района, от които напролет с грохот извирала вода. Тъкмо се чудех къде точно се намират тези врела, когато съзрях нещо сред дърветата. Огромна лавина от ръбати камъни пресичаше пътеката и се спускаше по склона право в езерото, където беше образувала малък наносен конус. Погледнах нагоре и само на няколко метра над пътеката видях началото на тази лавина, точно под една огромна скала. Бинго! Ето ги къде са врелата! Интересното беше, че явно водата блика директно от скалата. Това, което не можех да проумея е силата, с която водата извира, за да остави такива следи след себе си… След това се замислих, че цялата планина над мен беше една варовикова гъба, надупчена с понори, която попива всичката вода от дъждовете и топенето на снеговете. Е все някъде тази вода трябва да излиза и точно това беше мястото. Малко по-нататък видях още едно, а след това още едно и още едно. За момент си представих какво ли ще е тук напролет, когато бушува водата…

Може да си наемете лодка и да се носите лежерно с нея из езерото.

Завъртяхме един пълен кръг около малкото езеро и поехме по другия бряг на голямото. По едно време угледах един потопен дънер близо до брега, около който плуваха малки рибки. Веднага се възползвах от случая и извадих малкото сапунерче да го щракна.

След това си набелязах няколко позиции за изгрева и се прибрах.

Ден 9

Още по тъмно крачех по алеята през гората на челник. Гледах към звездите и се зачудвах дали не бях подранил прекалено.

Времето бяше спряло. Вятър липсваше, езерото беше спокойно и гладко като огледало. Лодките дори не се поклащаха.

Плуващият кей също бе невероятно спокоен и без проблем можеше да се снима от него.

След 15-ина минути безцелно обикаляне по брега на езерото вече започна да се развиделява, а аз се заложих на първата от набелязаните позиции. Ядосвах се, че изгрева няма да го бъде с това безоблачно небе, но поне се надявах върховете да се оцветят в червено.

Показа се слънцето, пооцветиха се леко връхчетата, но нищо особено. Общо взето почти целия изгрев прекарах на дървеното кейче с лодките.

С изгрева се появи и лек ветрец. Реших да пробвам и малко отражения преди да е станало късно, след което се прибрах.

Бърза закуска и обратно към Дурмитор. Спряхме в местността Урдени до (като дол, ама без л-то) и хванахме по пътеката към Боботов Кук. Отляво се извисяваше Щит, а не след дълго се показаха и Шарени пасови.

Острият Щит.

Цялото място беше осеяно с бели варовикови късове и понори. В някои понори между камъните на дъното дори се виждаха черни зеещи дупки, входове към долната земя. Подобни понори предполагам захранват напролет врелата край Черното езеро. Още в началото настигнахме семейство немци, екипирани до зъби и тръгнали на разходка. Малкото момченце (6-7 годишно) пееше някакви немски песни и от време на време започваше истерично да крещи… не е нужно да пояснявам на кого ми заприлича…

Невероятно огънатите скали Шарени пасови. Като си представя само че това някога са били хоризонтални пластове…

В един момент докато се чеплезех по едни стръмни и остри скали нагоре по пътеката, брат ми извика „Гледай каква пеперуда!”. Едно огромно шарено парче беше кацнало на ръкава на тениската му. Тъкмо тръгнах да я снимам и тоя гад като ми налетя… тръгна да се бие в главата ми, а след това се опита да ми изяде едното ухо и да изсмуче мозъка ми през дупката! Егати хищния звяр! Едвам се оттървах от него.

През цялото време пътеката върви през подобни камънаци и въперки че разстоянието не е кой знае колко голямо, придвижването става бавно.

Както и да е, в началото пътеката качваше бавно, като виеше измежду пръснатите бели скали, но в един момент стана по-хард. На разклона за Зелени вир и портата Самар рязко тръгна да се катери нагоре между сипеите. В един момент излезе на една премка точно под Боботов Кук, който оттук изглеждаше като една внушителна 50-метрова канара. Започна забавната част. Пътеката стана адски хлъзгава, заради безбройните малки камъчета по нея. Малко по-нагоре излезе на ръба на една пропаст, откъдето се откри гледка към Шкръчките езера. Но по-интересната част беше 400-метровата отвесна стена вляво от нас. Нещо наистина уникално!

Няколко крачки по-назад и по-встрани. Полетът надолу би бил дълъг…

Финалните метри преди върха включваха леко откатерване и един къс траверс, който е малко въздушен, но не е труден за преодоляване. Кофти беше, че точно тук попаднахме в трафик, а точно пред мен се оказа един доста страхлив, който едва-едва мърдаше. Нямаше как да го задмина обаче и ми се наложи да го изтърпя. На върха имаше около 20-ина човека, като реално нямаше кой знае колко място за повече.

Гледката от върха на изток. Вдалечината леко вляво Савин Кук, а долу вдясно страховития скален рид Зубци.

Един отвори металната кутия, за да потърси печата (в Черна гора също си събират печатчета хората, нещо подобно на нашите 100 национални туристически обекта) и извади отвътре половин руло тоалетна хартия. – Дет ис уан вери импортънт тинг! – каза той. – Испешъли фор дъ уей даун – му отвърнах аз. Всички избухнаха в смях :D В един момент, както си похапвах кроасанчето, забелязах едно пиле да подскача смело по камъните между хората. Въобще не се плашеше от тях. Бързо сложих белия обектив и тръгнах да го дебна. Голяма гоненица падна в началото, тъй като се криеше по разни дупки между камъните, но в един момент видя че не съм заплаха и взе да ми позира.

След като се наснимах, прибрах всичко и хайде обратно надолу. Уж гледах да тръгна така, че да избегна бутаницата надолу, а взех че отново попаднах на оня страхливия пич, дето пълзеше с един метър в час и то отново на най-гадното място. Толкова се беше сковал от страх, че краката му трепераха, а един друг постоянно му помагаше и го окуражаваше. Човека на няколко пъти ми се извиняваше, че ме бави. Споко, на всеки му се е случвало. Сетих се и на мен как ми омекнаха коленете на via ferrata-та на Мальовица. Слизането винаги ми е било по-гадно от качването. Почнаха да ми скърцат коленете, водата ми почти привърши още под самия връх, а за капак на всичко взех че и слънчасах леко, понеже си бях забравил шапката.

Отново Зубци…

… и отново.

На качване пуцах доста със сапунерчето (още не му се бях нарадвал), но сега хич не ми беше до снимки и почти не спирах. Гледах само да се смъкна по-бързо до колата и да отида да се напия с вода от чешмичката по-надолу по пътя (да, странно но факт! Във варовиковата планина, до пътя имаше малка чешмичка със свежа студена вода!).

Това беше единственото място, на което спрях да снимам след като слънчасах. За разлика от сутринта, слъцето вече не грееше насрещно и можеше да се снима. Хоризонталните пластове (които сега са вертикални) за безброй и се простираха до хоризонта.

Когато стигнахме до колата попаднахме на група израелци, които помолиха да ги хвърлим до Жабляк. Няма проблем! От няколко дена били в планината и изръшкали почти всичко наоколо. Казаха че са на по 19 и обикаляли – да си поживеят преди да отидат в армията и… да ги гръмнат някъде… При това го казаха съвсем спокойно, вече го бяха приели… Ех, тези смотани религиозни войни в Близкия изток… Не искам да отварям темата, че ще стане страшно… Казаха ни, че някой път трябва да отидем в Израел. Имали пустиня, а само на 500 км от нея и готина планина със сняг. Дай боже някой ден да стане… Побъбрихме си хубаво – за шофьорските книжки, за бирата (която при тях е около 3 евро за половин литър) и за много други неща. Оставихме ги в центъра на Жабляк и се разделихме по живо, по здраво. Много ме зарадваха тези хора, от малък си мечтая и аз така да хвана баирите по разни далечни земи, да заситя сетивата си със нови усещания и в същото време да знам, че родителите ми не се притесняват постоянно за мен, а знаят че си прекарвам страхотно!

Ден 10

Последен ден от Черногорското приключение. Никак не ми се тръгваше. Толкова беше хубаво тук. Решихме все пак да оползотворим част от деня, а не да го изгубим целия в пътуване. Първо отскочихме до лифта на Савин Кук. За щастие днес работеше. Без да му мислим много се тропнахме на него и хайде нагоре. Както повечето дълги лифтове и тук имаше междинна станция, на която се прекачва. Интересната част започва след нея. Втората част от лифта беше адски впечатляваща, заради наклона по който се изкачва. Има-няма 50-60 градуса на места. В един момент обаче стигате до следната гледка и кръвта ви се смразява…

Падналият стълб не е много успокояваща гледка, особено когато той не е заменен от друг на негово място… или може би просто е просто лек черногорски хумор… Както и да е, лифта ни изведе безпроблемно на 50-ина метра под връх Савин Кук. Гледката от него също е страхотна.

Гледката от Савин Кук. В далечината сред дима се извисява гордо и първенеца Боботов Кук.

Тук също не липсваха огромните варовикови стени и шеметни пропасти.

Главните акценти отново бяха шеметните пропасти, лунните варовикови пейзажи и… димът от пожарите. На 100-ина метра под върха на една на пръв поглед недостъпна полянка видях и следното нещо!

Този Матю трябва да е голям щастливец – и заради изненадата, и заради приятелите :) Повъртяхме се оща малко и хайде отново надолу. По дадени напътствия от местните се запътихме към място наречено Чуревац – от него би трябвало да се открива невероятна панорамна гледка към внушителния каньон на река Тара – вторият най-дълбок каньон в света! Хубавата новина беше че успяхме да намерим мястото, а лошата – да, от проклетия дим абсолютно нищо не се виждаше… Е, благодарение на 3D картите на навигацията може да се опитате да си представите как би изглеждало.

Е, явно това беше от Черна гора. Остана ни единствено дългият път към дома. Обзе ме някакво гадно чувство. Изведнъж настроението ми се изпари. Винаги съм мразел пътя наобратно. Дори внушителният мост пресичащ каньона на Тара не успя да ми оправи настроението. Толкова ми беше криво, че снимах само за спомен със сапунерчето и сега като гледам снимките ме е яд, че не съм извадил канона онзи ден…

Гледах отвисоко спускащите се по течението лодки и ми се искаше и аз да съм на някоя от тези рафтинг разходки… да ама не го бяхме предвидили в плановете. Наричат Тара сълзата на Европа, заради кристално чистите ѝ води. Е, гледайки я от високо се убедих лично в това. Наистина беше кристална като сълза.

Качих се отново в колата и продължихме. Пътят виеше през каньона, а на места се откриваха невероятни гледки… е да, ама аз бях на грешната седалка, което допълнително ме вкисна. Сега като се замисля бях изпаднал в някакво доста нетипично и кисело за мен настроение – беше ме яд, че се прибираме, беше ме яд на гадното слънчево време, беше ме яд и на повредения обектив, който силно ме ограничаваше и напук не исках да снимам нищо… сега естествено ме е яд, но не мога да върна времето назад, за да направя пропуснатите снимки. Е, все пак спряхме на един завой, ей така, колкото да отбия номера.

Е, приятели, това беше всичко от 10-дневния ми престой в Черна гора. Надявам се да са ви харесали снимките и разказа и да не съм ви отегчил много с мрънкането си относно условията за снимане :)

Черна гора – част I
Черна гора – част II